— Лека нощ, мамо… Обичам те…
От очите на Сам бликнаха сълзи. Беше готова да даде живота си за тези думи. Излезе от къщичката, затвори вратата и с наведена глава потегли към пустия си дом.
34
Към края на първия месец Тими вече яздеше хубавата дребна кобила паломино. Името й бе Дейзи и той я обичаше така, както само малко момче може да обича своя първи кон. Ала любовта му към Саманта бе несравнимо по-голяма и изненадваше всички със своята сила. Всяка сутрин момчето се появяваше в нейната къща, чукаше на вратата и чакаше тя да му отвори. Понякога, когато правеше кафе или още не беше станала, Сам не идваше веднага. Но в мига, в който я видеше, Тими засилваше като слънце, влизаше вътре с новия стол, който му бе купила, и се оглеждаше като кученце, държано отвън цяла нощ. Повеждаха непринуден разговор в ранната утрин, той й разправяше какво е сънувал, или какво е направило някое дете на закуска, или как конят му е профуча с пълна скорост край оградата, за да му каже „добро утро“. А Саманта споделяше с него какви са й плановете за деня и после обсъждаха неговите уроци по езда. Веднъж-дваж го бе питала дали не е променил намеренията си за училището, но по този въпрос той оставаше непреклонен. Искаше да си стои в ранчото, а не да ходи на училище с другите, и Саманта бе решила да му даде поне един месец, докато се приспособи.
Синините от побоя, нанесен от собствената му майка, отдавна бяха изчезнали. Социалният работник се обаждаше веднъж седмично да проверява как е и когато в края на месеца дойде да го види, бе така поразен, че непрекъснато местеше поглед от Тими към Саманта и обратно към Тими.
— Какво, за Бога, сте направили с него? — попита я той, след като най-сетне останаха сами. Не беше лесно момчето да бъде откъснато от нея, но тя го бе изпратила да види как е Дейзи и да каже на Джош, че след малко ще яздят, за да покажат на социалния работник колко е напреднал. — Изглежда съвсем различен.
— Наистина е различен — гордо отвърна Сам. — Той е дете, което получава любов, и това му личи.
Ала социалният работник я гледаше тъжно.
— Давате ли си сметка колко труден правите живота му?
Сам помисли, че той се шегува, понечи да се усмихне, но разбра, че човекът говори сериозно, и свъси вежди.
— Какво искате да кажете?
— Знаете ли какво ще означава за него да се върне в онзи жалък апартамент с майка наркоманка, която го храни с гранясали бисквити и бира?
Саманта въздъхна дълбоко и се загледа през прозореца. Трябваше да му каже нещо, но не знаеше дали сега е най-подходящият момент.
— Исках да говоря с вас по този въпрос, господин Пфайзър. — Обърна се с лице към него и продължи: — Няма ли възможност да не го връщате?
— И да го оставим тук? — Сам кимна, ала той поклати глава. — Не мисля, че съдията ще се съгласи. В момента съдът плаща за него, но то беше само пробно, нали разбирате…
— Нямах това предвид. — Тя отново въздъхна дълбоко и реши да го попита. Какво щеше да загуби? Нищо. А можеше да спечели всичко… Всичко. За трети път в живота си Сам се бе влюбила. Не в мъж, а в шестгодишно дете. Обичаше го така, както никога не бе обичала друго човешко същество, с такава дълбока и трепетна любов, на каквато дори не бе подозирала, че е способна. Сякаш някаква сонда бе проникнала право в душата й и бе отприщила спотаеното там. А то не бе никак малко. След мъжете, които я бяха изоставили, там се бе насъбрала толкова обич, която не бе имала на кого да даде. Сега Сам я подаряваше без остатък на Тими, заедно със сърцето си. — Ами ако го осиновя?
— Разбирам. — Социалният работник тежко се отпусна на един стол и погледна Саманта. Това, което казваше тя, никак не му харесваше. Очевидно беше обикнала детето. — Не знам, госпожо Тейлър. Не бих желал да ви давам надежди. Майка му може още да го иска.