На Саманта й бе допаднало казаното от него до момента.
— Какво мислите за случая, господин Уорън?
— Защо не поговорим по-обстойно за това утре? На пръв поглед не вдъхва оптимизъм, но може да се окаже от онези крайно емоционални ситуации, които се решават по най-неортодоксален начин.
— С други думи, нямам никакъв шанс. Това ли искате да ми внушите? — обезсърчено попита тя.
— Не съвсем. Няма обаче да е лесно. Струва ми се, че вече го знаете.
— Подозирах го, след онова, което ми каза социалният работник. Макар че изобщо не мога да го разбера, по дяволите. След като онази жена е наркоманка и малтретира детето, защо изобщо допускат възможността да й оставят родителските права?
— Защото е негова майка.
— Това наистина ли е достатъчно основание?
— Не. Но ако той беше ваш син, нямаше ли да се възползвате от всяка възможност да си го задържите, колкото и да сте я оплескали?
Саманта въздъхна.
— А къде отиват интересите на детето?
— Това ще бъде най-силният ни аргумент, госпожо Тейлър. Сега ми кажете къде се намирате и утре ще дойда да поговорим. Шосе дванайсет, казвате? Да видим на какво разстояние е от…
Тя му даде необходимите упътвания и той се появи на другия ден по обед. Караше тъмнозелен мерцедес, носеше тъмнокафяви панталони и бежово кашмирено сако, скъпа копринена вратовръзка и много красива кремава риза. Без съмнение беше на около четирийсет и пет години. Часовникът му бе „Пиаже“, косата — стоманеносива, а очите — сини, с метален блясък. Пълното му име беше Норман Уорън. Като го видя, Саманта не можа да сдържи усмивката си: толкова години бе работила между хора, досущ приличащи на него. Подаде му ръка от своята инвалидна количка.
— Извинете, не сте ли от Ню Йорк? — не се стърпя и попита тя. Но той веднага се разсмя.
— Да, по дяволите. Как познахте?
— И аз съм оттам. Макар вече да не ми личи. — Все пак, вместо обичайната бархетна риза, днес бе облякла с дънките мек лилав пуловер и тъмносините й каубойски ботуши бяха съвсем нови.
Ръкуваха се и размениха любезности, след което тя го заведе в голямата къща, където бе приготвила сандвичи и прясно кафе. Имаше и топъл ябълков пай, който бе „откраднала“ от трапезарията, когато преди малко заведе Тими да обядва.
Той беше много недоволен, когато го остави с Джош и групичката деца, които не ходеха на училище. Те го смятаха за свой талисман, беше най-малкият в ранчото и толкова приличаше на Саманта, че някак си всички го възприемаха като неин син. Както и тя, разбира се. Сам му обясни, че очаква гост за обяд, ала той рече нацупено:
— Не може ли и аз да се запозная с него?
— Ще се запознаеш, но първо искам да поговорим насаме.
— За какво?
— По работа. — И с усмивка отговори на въпроса, който момчето не смееше да зададе: — Не, не е ченге.
Тими се разсмя весело.
— Как се сети, че си мислех за това?
— Защото те познавам, глупчо. Върви сега да се храниш.
Той тръгна с останалите и взе да мърмори, че не искал пак да яде от вчерашната яхния. Сам му бе обещала да дойде да го вземе, когато свършат с разговора „по работа“.
Докато обядваха, тя най-подробно разказа на Норман Уорън за детето.
— Може ли да го видя? — попита накрая той. Отидоха да потърсят Тими в голямата трапезария.
Уорън разглеждаше всичко с интерес и погледът му често се спираше на поразително красивата жена в лилавия пуловер, чувстваща се така уверено в своя инвалиден стол. Самото пребиваване тук за него бе преживяване. Начинът, по който се поддържаше ранчото, и ведрите лица на хората му подсказваха, че начинанието на Саманта се развива успешно. Ала изобщо не бе подготвен за удивителните й постижения, на които се натъкна, когато се срещна с Тими, когато момчето, подпомогнато от Джош, се качи на коня, когато Саманта препусна редом с него и когато останалите деца се върнаха от училище и започнаха уроците по езда. Норман Уорън си тръгна чак след вечеря, и то с неохота.
— Иска ми се да остана тук завинаги.
— Съжалявам, не мога да осиновя и вас — разсмя се Сам. — И за щастие не отговаряте на изискванията, за да ви приема в школата си. Но винаги, щом имате желание, можете просто да ни дойдете на гости и да пояздите с нас, ще ни бъде много приятно.
Той се смути и промърмори под нос:
— До смърт се боя от конете.
— Ще ви излекуваме — сниши глас и тя.
— Изключено. Няма да ви позволя. — Двамата избухнаха в смях и Уорън потегли.
Бяха се споразумели да му плати хонорар от десет хиляди долара, за да я представлява в съда. Сам много го харесваше и той очевидно харесваше Тими, тъй че имаше основание да се надява, че съществува някакъв шанс да спечели делото. В противен случай можеше да обжалва. Уорън бе подчертал още веднъж, че няма да е лесно. Но не беше и невъзможно, налице бяха доста аргументи в нейна полза, не на последно място обичта, която тя и Тими питаеха един към друг. Адвокатът очакваше, че вместо да работи против нея, обстоятелството, че и двамата са на инвалидни колички, ще внесе допълнителен драматизъм и по-скоро ще предизвика симпатии. Ала това тепърва щеше да се види. Следобед Саманта бе подписала документите. Уорън щеше да внесе жалбата в Лос Анжелис още на другата сутрин и щеше да настоява делото да бъде насрочено за възможно най-близка дата.