— По дяволите, толкова се радвам да те видя, Сам! Колко време мина? Пет, шест години?
— По-скоро осем или девет. — Засмяна, тя вдигна глава към него, не по-малко щастлива, че го вижда, и неочаквано доволна, че е дошла. Все пак Чарли може би имаше право. Високият мъж с обрулено от ветровете лице я погледна и Саманта почувства, че се е върнала у дома.
— Готова ли си? — Бил й подаде присвита в лакътя ръка, тя кимна, с усмивка се облегна на нея и двамата тръгнаха надолу по стълбите да потърсят багажа, който вече лениво се въртеше на транспортната лента. — Този ли е? — попита той, поемайки куфара от черна кожа с червено-зелената лента на „Гучи“. Държеше го с лекота в едната ръка, преметнал през рамо голямата й ръчна чанта.
— Да, Бил.
— Тогава сигурно не смяташ да оставаш дълго — намръщи се той. — Не съм забравил последния път, когато идвахте тук със съпруга ти. Куфарите ви трябва да бяха поне седем.
Саманта се разсмя при този спомен. Джон бе довлякъл толкова дрехи, че биха му стигнали за цял месец в Сен Мориц.
— Повечето бяха на мъжа ми. Тъкмо се връщахме от Палм Спрингс.
Той кимна безмълвно и я поведе към гаража. Бил бе пестелив на думи, но силно емоционален човек. Често бе забелязвала това по време на предишните си гостувания в ранчото. След пет минути, когато вече бяха натоварили черния куфар в големия червен пикап и бавно потегляха от паркинга на международната аерогара в Лос Анжелис, Сам изведнъж се почувства така, сякаш я освобождават от някаква клетка. След затвореното пространство на своя живот в Ню Йорк, на работата, на брака, след притеснението от натъпканите около нея хора в самолета и на аерогарата най-сетне щеше да излезе на открито, да бъде сама, да размишлява, да вижда пред себе си планини, дървета и добитък, да преоткрива един свят, който почти бе забравила. Докато мислеше за това, лицето й бавно се озари от усмивка.
— Добре изглеждаш, Сам — хвърли й бърз поглед Бил. Вече напускаха района на летището и щом излязоха на магистралата, той превключи на четвърта скорост.
— Но не колкото всичко това. Толкова време мина — разнежено отвърна тя, спомнила си последния път, когато бе видяла Бил Кинг и Каролайн Лорд. Гостуването им в ранчото се бе превърнало в необикновено преживяване, странна смесица от минало и настояще.
Джон не бе останал особено доволен.
Колата се носеше по магистралата, а мислите на Сам витаеха в спомените. Беше изгубила представа за времето, когато почувства ръката на стария управител на рамото си. Огледа се и забеляза, че пейзажът наоколо напълно се е променил. Нямаше и следа от грозните предградия на Лос Анжелис, всъщност не се виждаха никакви къщи, само безкрайни акри хълмисти поля: обширните простори на големите ферми и ненаселени общински земи. Красивият пейзаж ги заобикаляше от всички страни и Сам свали стъклото да вдъхне аромата на въздуха.
— Господи, тук дори мирише различно, нали?
— Разбира се. — На устните му се появи познатата топла усмивка, но той продължи безмълвно да върти волана. После наруши мълчанието: — Каролайн те чака с голямо нетърпение, Сам. Чувства се малко самотна още откакто почина Барб. Знаеш ли, тя говори доста често за теб. Винаги съм се питал дали някога ще се върнеш. Не бях много сигурен след последния път. — Те бяха отпътували преждевременно, Джон дори не бе се опитал да скрие, че е отегчен до смърт.
— Щях да се върна, рано или късно. Когато идвах по служба до Лос Анжелис, винаги се надявах да се отбия, но все не оставаше време.
— А сега? Да не си напуснала работа, Сам? — У Бил бе останало само смътно впечатление, че Саманта има нещо общо с търговската реклама, но не и точно какво. Всъщност не го и интересуваше. Каролайн му бе казала, че работата й е хубава, че й носи радост, и единствено това имаше значение. Разбира се, знаеше с какво се занимава мъжът й. Всеки американец познаваше Джон Тейлър и по лице, и по име. Бил Кинг никога не го бе харесвал, ала без съмнение знаеше кой е той.
— Не, Бил, не съм напуснала. В отпуска съм.
— Отпуска по болест ли? — погледна я той загрижено.
Сам се поколеба за миг.
— Не съвсем. По-скоро нещо като лечебна почивка. — Смяташе с това да приключи темата, после реши да му каже. — Джон и аз се разделихме. — Бил въпросително вдигна вежди, но не попита нищо и тя продължи: — Всъщност преди доста време. Поне аз имам такова усещане. Вече минаха три-четири месеца. — По-точно, сто и два дни. Бе броила всеки един от тях. — Предполагам, в агенцията са решили, че имам нужда да си почина от работата. — Обяснението прозвуча неубедително дори за самата нея и тя изведнъж почувства, че паниката отново я завладява. Също както сутринта, докато разговаряше с Харви. Може би наистина я уволняваха, но още не искаха да й го кажат? Сигурно мислеха, че няма да понесе напрежението? Или че вече се е пречупила? Ала вдигна очи и видя Бил Кинг да кима, сякаш за него всичко това бе напълно в реда на нещата.