Накрая Джош измъкна нещо като малък кожен портфейл, в който намери картонче с номера на социалната му осигуровка, няколко документа от застраховки, два билета от лотария и късче хартия. На него беше написано: „В случай, че с мен се случи нещо, моля, свържете се с баща ми: Тейт Джордан, ранчо «Грейди».“ Беше посочен номер на пощенска кутия в Монтана.
Джош зяпна от почуда. Сетне си спомни… „Третата бариера“… Как не му бе минало през ума да попита? Разбира се, синът на Тейт бе работил там. Той вдигна изумен поглед към Сам, а тя се намръщи:
— Какво става?
Нямаше какво да й каже. Само й подаде листчето и бавно излезе навън да поеме глътка въздух.
40
Сам се взира в написаното близо половин час, опитвайки се да реши какво да прави. Сърцето й биеше лудо. Предишната нощ едва не беше се любила със сина на Тейт — какъв налудничав каприз на съдбата! И понеже не бе го сторила, сега той беше мъртъв, а тя трябваше да съобщи това на баща му. Ала дори и да бяха се любили, Джеф пак можеше да излезе, да се напие и да катастрофира. Човек не бе в състояние да промени съдбата, каквото и да направеше. Сега трябваше да реши какво да каже на Тейт Джордан и как. Каква ирония, след толкова дълго търсене, разпитване и телефониране, най-сетне имаше адреса му, държеше го в ръката си. Сам пъхна хартийката в джоба на якето си и излезе навън.
Джош я чакаше, облегнат на едно дърво, а слънцето вече се издигаше в утринното небе.
— Какво ще правиш, Сам? Ще му се обадиш ли?
Знаеше истината и страшно се надяваше тя да се свърже с него.
— Трябва да му се обадим. Така е редно.
— Ти ли ще му го кажеш?
— Не, ти. Ти си управителят.
— Боиш ли се?
— Не. Ако беше някой друг, щях да му го съобщя, Джош. Но не искам да говоря с него. Не сега. — Бяха изминали почти три години, откакто той бе избягал.
— А може би трябва.
— Вероятно. — Тя го погледна тъжно. — Но няма да го направя.
Джош прие решението й, ала когато се обади по телефона, му казаха, че тази седмица Тейт и неколцина други каубои са на търг за добитък в Уайоминг. Изглежда, никой не знаеше къде са отседнали и бе невъзможно да се свържат с него, а това означаваше, че ще трябва да погребат Джеф или в ранчото, или в града. Не можеха да отлагат цяла седмица.
Погребението бе скромно и мъчително за всички. Сам обясни на децата, че такива неща се случват в природата и са част от живота, че Джеф е бил техен приятел, тъй че е редно да го изпратят заедно. Местният пастор произнесе кратко слово над ковчега му и същия ден мъжете го погребаха до Каро и Бил. Малчуганите дойдоха с конете си през хълмовете, всеки донесе букет свежи цветя и го положи на пресния гроб. Наредиха се наоколо и изпяха любимите си песни. Това им се виждаше подходящ начин да изпратят човека, който бе живял между тях и беше приятел на мнозина. Сетне отново обърнаха конете към ранчото и поеха в тръс през хълмовете. Залезът бе от дясната им страна, копитата на конете удряха меко земята, въздухът беше прозрачен и хладен и Саманта си помисли, че през живота си не е виждала нищо по-красиво от това. За момент имаше чувството, че Джеф язди редом с тях. Отдавайки почит на напусналия ги приятел, каубоите бяха извели неговия кон, без ездач, но с пъстрото му западняшко седло. По някаква причина това върна мислите й към Тими и сълзите отново премрежиха погледа й.
Спомените за него й помогнаха да протегне ръка на Тейт, когато, седнала зад бюрото, се зае да му пише, стараейки се да забрави за онова, което бе пламнало между тях и което вече не съществуваше. Тя също беше изгубила дете, макар Тими да не й принадлежеше по същия начин, както Джеф на Тейт. Тя също познаваше болката от подобна загуба и сега, докато пишеше на мъжа, когото толкова дълго бе търсила безуспешно, я почувства още по-силно. Искаше й се да знае какво му е казал Джеф. Най-малко от всичко желаеше Тейт да научи за случилото се с нея. Тъй или иначе реши да поизвърти малко нещата, с надеждата, че Джеф не е споменал за това.
„Три години сякаш не са много време — написа Сам, след като приключи с първия абзац, в който му съобщаваше за станалото с възможно най-прости думи. — Но колко много промени настъпиха тук. Каролайн и Бил са вече покойници и са погребани недалеч от мястото, където днес положихме Джеф: сред хълмовете, близо до своята хижа. Децата, които живеят с мен в ранчото, дойдоха на коне да украсят с цветя гроба му, а на залез мъжете изведоха неговия кон. Това бе тежък момент, красив ден, тъжна раздяла за всички нас. Децата изпяха любимите му песни и докато яздехме обратно към ранчото, някак си имах усещането, че той е до нас. Надявам се, Тейт, че ти винаги го чувстваш до себе си. Джеф беше прекрасен младеж и скъп приятел на всички ни. Невъзможно е да се повярва, че млад живот като неговия може да секне така внезапно. Това буди печал и неизмерима болка. И все пак не мога да не си мисля, че през краткия си живот той е постигнал повече, отколкото болшинството от нас, преживели много години, но с далеч по-малка полза.