Само преди две седмици Саманта бе гледала безпомощно как изкарват пищящото дете от съдебната зала, а ето че сега то бе нейно. Грабна го, сложи го на коленете си и започна да го прегръща, да плаче и да се смее, да го целува и да милва косата му. Лека-полека и Тими взе да се досеща какво става и също се хвърли да я прегръща и целува, а сетне, когато и двамата се поуспокоиха, докосна лицето й със своята мръсна ръчичка и каза:
— Обичам те, мамо.
За тези думи Саманта бе жадувала цял живот. Съдията пристигна след половин час с папката, която пътьом бе взел от кабинета си. Подписа няколко документа, накара Саманта да ги подпише, а също и полицейската инспекторка, която бе привлечена като свидетел. Джош плачеше, Норман плачеше, Сам плачеше, а той се усмихваше доволно. Когато влязоха в асансьора, ухиленият да уши Тими му помаха с мечето и извика „Довиждане!“, а блюстителят на правосъдието почака да се затвори вратата и също се заля в смях и сълзи.
41
— И после ще пояздя Дейзи… ще си поиграя с влакчето и пожарната кола и…
— Ще влезеш във ваната — с усмивка довърши Сам, докато пътуваха към дома.
Господи, какъв подарък й бяха направили! Толкова беше щастлива, че се кикотеше едва ли не истерично. И за пръв път след катастрофата, причинила смъртта на Джеф и оставила Мери Джо с изпочупени ръце и крака, виждаше Джош да се смее. Вече бяха казали на Тими за Джеф, когато бе попитал за него. Той се беше разплакал, ала после бе кимнал примирено:
— Също като майка ми… — Но не бе казал нищо повече за нея.
Саманта не искаше да го притеснява. От малкото, което Норман й бе предал, знаеше, че никак не му е било леко. Но тази част от живота на Тими бе вече приключена. Каквото и да останеше в спомените му през идните години, то щеше да бъде балансирано от любовта, с която тя щеше да го обсипе.
Разказа му, че очаква нови деца и че през пролетта ще засадят градина, а сетне се усмихна широко и рече:
— Познай какво ще правиш след няколко седмици.
— Какво? — Независимо от тъмните кръгове около очите, Тими изглеждаше щастлив.
— Тръгваш на училище.
— Защо? — Новината като че не го зарадва особено.
— Защото реших така.
— Но преди не ходех! — изхленчи той, както би сторило всяко нормално дете на негово място, а Саманта и Джош се спогледаха усмихнато.
— Да, защото преди беше по-специален, а сега си като всички.
— Не може ли пак да стана специален? — погледна я с надежда той, а Сам се разсмя и го гушна под мишницата си. Тримата се бяха настанили на предната седалка в голямото комби, Тими в средата.
— Ти винаги ще бъдеш специален, скъпи. Но сега ще заживеем нормално, повече няма да се тревожим, че може да си отидеш или да те вземат от мен. Просто ще ходиш на училище като другите деца.
— Ама аз искам да си седя вкъщи при теб.
— Така и ще бъде в началото, после обаче ще трябва да тръгнеш на училище. Не искаш ли да станеш умен като мен и Джош? — Тя отново се изкикоти.
Изведнъж Тими също се разсмя и отсече:
— Ти не си умна… Сега си само моя майка!
— Много благодаря! — Но бе очевидно, че това не ще накърни ни най-малко любовта между двамата.
Следобед изпекоха курабийки и отидоха при другите деца. Сам го сложи да спи в съседната стая и започна да му чете приказка, ала още преди да стигне до края, чу тихото му похъркване. Остана още дълго край леглото му, гледаше го как спи, милваше косата му и благодареше на Бога, че й го връща.
Две седмици след това, когато Тими най-сетне бе тръгнал на училище и новоприетите деца бяха започнали да се приспособяват, Сам успя да отдели почти цял ден за работата в офиса. Беше отхвърлила три купчини писма, повечето от лекари, между които имаше няколко чак от източното крайбрежие, а това бе ново за нея. Досега им пишеха само от западните градове.
Тъкмо оставяше последното писмо, когато случайно погледна през прозореца и го видя: Тейт Джордан, същия, както винаги, висок и хубав с гарвановочерната си коса, широките рамене, ясно очертаното лице, каубойската шапка и ботушите… Само слепоочията му сребрееха малко повече отпреди, ала това го правеше още по-привлекателен. Саманта затаи дъх, наблюдавайки го как спира да поговори с няколко от децата. Спомни си колко добре бе му прилягала ролята на Дядо Коледа. Но внезапно се дръпна от прозореца като опарена и пусна щорите. С поруменяло лице тя изплашено се заоглежда из стаята, сякаш търсеше къде да се скрие. Извика секретарката и лаконично й нареди:
— Намери Джош!
Той се появи след пет минути, когато, поне външно, беше възвърнала самообладанието си.