— Как е името му?
Каролайн се засмя на глас, стана, приближи до огъня и протегна ръце да ги сгрее.
— Черния красавец, разбира се. — Обърна се към Саманта, в меката светлина на огъня изящните й черти напомняха фино гравирана камея или порцеланова фигурка.
— Казвал ли ти е някой напоследък колко си красива, лельо Каро? — Така я бе наричала Барбара и този път бе ред на Каролайн да се просълзи.
— Бог да те благослови, Сам. Сляпа си, както винаги.
— Да бе — ухили се Саманта и гризна от сандвича, преди да поеме глътка от горещия шоколад, който Каролайн бе наляла от каната термос. Тя си бе останала все същата изискана домакиня, както при първото гостуване на Саманта в ранчото, да не говорим за легендарните приеми в Холивуд през далечната 1935-а.
— И тъй — постепенно Саманта доби по-сериозно изражение — предполагам, че искаш да научиш за Джон. Не мисля, че остана нещо за разказване след онова, което ти съобщих онзи ден по телефона. Имал си е любовница, направил й е бебе и ме напусна. Двамата се ожениха и сега очакват раждането на първото си дете.
— Казваш го така накратко. — Замълча за момент, после попита: — Мразиш ли го?
— Понякога. — Гласът на Сам премина в шепот. — Повечето време просто ми липсва и се питам дали е добре. Чудя се дали тя знае, че е алергичен към вълнени чорапи, дали има кой да му купи любимия сорт кафе, дали е здрав или болен, доволен или изнервен, дали, когато пътува, не забравя да си вземе лекарството против астма… Дали… дали съжалява… — Саманта замълча и вдигна поглед към Каролайн, която още стоеше до камината. — Звучи смахнато, нали? Искам да кажа, този човек ме е мамил, заряза ме и сега дори не се обажда да попита как съм, а аз се притеснявам, че краката го сърбят, защото жена му може да е сбъркала да му купи вълнени чорапи. Това не е нормално. — Тя се засмя, но изведнъж смехът й зазвуча по-скоро като плач. — Нали? — Стисна очи и бавно поклати глава, държейки ги плътно затворени, сякаш за да престане да вижда картините, които се мяркаха в съзнанието й от доста време. — Господи, Каро, беше толкова ужасно и така публично. — Сетне отново я погледна. — Не чете ли за това във вестниците?
— Четох. Веднъж. Но бяха само най-общи клюки, че сте се разделили. Надявах се да е лъжа, малко евтина сензация за повишаване на интереса към него. Знам как се правят тези неща, как се пускат слухове, в които няма капка истина.
— Този път не беше слух. Не си ли ги гледала заедно в предаването им?
— Изобщо не го гледам.
— Аз също не го гледах — обезсърчено рече Саманта. — Но сега не го пропускам.
— Трябва да престанеш.
Саманта кимна.
— Да, ще престана: Има доста неща, които не бива да върша повече. Предполагам, че затова дойдох тук.
— А работата ти?
— Не знам. Някак успях да я запазя, въпреки всичко. Или поне се надявам, че съм успяла, ако наистина мислят онова, в което ме увериха на заминаване. Но да ти кажа честно, не зная как съм го направила. В службата непрекъснато бях като зомби. — Сам зарови лице в дланите си с тиха въздишка. — Може наистина да е по-добре, че заминах.
След миг почувства ръката на Каролайн върху рамото си.
— И аз смятам така, Сам. Ранчото ще ти даде време да оздравееш и да събереш мислите си. Преживяла си страхотна травма. Аз зная, минала съм през същото, когато почина Артър. Струваше ми се, че няма да го преживея. Мислех, че това ще ме убие. Случилото се с теб е малко по-различно, но и смъртта е един вид изневяра. — При последните думи очите й едва доловимо помръкнаха, ала тъгата в тях бързо отмина и тя отново се усмихна. — Твоят живот не е свършил, Саманта. В известен смисъл той дори едва започва. На колко години си сега?
— На трийсет — изпъшка Саманта, сякаш казваше осемдесет, я изящният смях на Каролайн се разсипа като сребро в красивата стая.
— Да не очакваш, че ще ми направиш впечатление?
— Очаквам да ми съчувстваш — отвърна усмихнато Саманта.
— На моята възраст, скъпа, май искаш прекалено много от мен. По-скоро изпитвам завист, това е по-близо до истината. На трийсет! — Тя замечтано се загледа в пламъците. — Какво не бих дала да съм на толкова.
— Какво не бих дала да изглеждам като теб в този момент, по дяволите възрастта!
— Ласкателства, ласкателства… — Но очевидно й беше приятно. Тя отново се обърна към Сам и я погледна въпросително. — Излизала ли си с друг, откакто се случи това? — Сам бързо поклати глава. — Защо не?
— По две много сериозни причини. Не ме е канил нито един приличен мъж, а и аз не искам. В сърцето си още съм омъжена за Джон Тейлър. Ако бях излязла с друг, щях да имам чувството, че му изневерявам. Явно не съм готова. И знаеш ли — погледна тя мрачно по-възрастната жена, — не мисля, че някога ще съм. Просто не искам. Когато Джон затвори вратата след себе си, сякаш нещо в мен умря. Вече не ме интересува, пет пари не давам дори никой повече да не ме обича. Не се чувствам достойна за любов и не желая да бъда обичана от никого… освен от него.