Пътят до голямата трапезария, където мъжете се хранеха и вечер се събираха да играят билярд и карти, сякаш нямаше край. Голямата постройка бе свежо боядисана, с тавани от греди, тухлена камина, достатъчно висока, за да застанеш прав в нея, грамофон, телевизор, няколко игрални маси и хубав стар билярд. Сам открай време знаеше, че Каролайн Лорд се отнася добре със своите работници.
Когато стигна до входа, ръката й за миг замръзна на дръжката и тя с удивление си даде сметка какво се готви да извърши. Бе на път да нахълта в самото светилище на мъжете, да се храни с тях сутрин и на обяд, да работи рамо до рамо с тях и да претендира за равностойно място в малкия им колектив. Какво щяха да си помислят те? Изведнъж се усъмни, че Каролайн и Бил може да не са ги предупредили, коленете й се разтрепериха и се почувства прекалено изплашена, за да влезе. Докато стоеше нерешително под дъжда с ръка на дръжката, някой зад нея промърмори:
— Хайде, по дяволите, човече! Студено е.
Тя се обърна кръгом, сепната от гласа зад гърба си, и се озова лице в лице с набит мъж с тъмнокестенява коса и тъмни очи, приблизително с нейния ръст и на нейната възраст. Очевидно не по-малко изненадан и смутен от грешката, той бързо закри с ръка устата си, сетне на лицето му се разля широка усмивка.
— Вие сте приятелката на госпожа Каролайн, нали? — Сам кимна безмълвно, опитвайки се да се усмихне. — Извинете… но не бихте ли отворили все пак? Студено е!
— О… — Сам бутна вратата, която се отвори широко. — Съжалявам. Аз просто… Тя… каза ли нещо за мен? — Бузите й бяха поруменели от смущение и от ледения дъжд.
— Да, разбира се. Добре дошли в ранчото, госпожо. — Той се усмихна и мина край нея, любезен, но не и преливащ от желание да каже нещо повече. Веднага се здрависа с двама-трима от другите работници, после се запъти към огромната открита кухня и поздрави готвача, грабвайки чаша кафе и купа пшеничена каша.
Саманта видя, че помещението е пълно с мъже като този, който току-що бе влязъл, до един облечени в дънки, солидни якета и тежки пуловери. Шапките им бяха окачени на куките по стените, а каубойските им ботуши тракаха оглушително по дървения под. Тази сутрин в голямата трапезария имаше повече от двайсет души, които разговаряха на малки групички или пиеха кафето си в уединение. Неколцина вече бяха насядали край дългата маса, ядяха яйца с бекон или гореща каша и довършваха второто или третото си кафе. Ала накъдето и да се обърнеше, навсякъде се виждаха само мъже, погълнати от утринните ритуали на своя мъжки свят, преди да се захванат със своята мъжка работа. За пръв път в живота си Саманта се почувства абсолютно не на място. Отново усети, че лицето й пламва, тръгна неуверено към кухнята, усмихна се нервно на двама от работниците, вземайки чаша черно кафе, а сетне се опита да се скрие сред дървенията в далечния край на залата.
На пръв поглед нямаше нито едно познато лице. Повечето бяха млади и вероятно сравнително нови тук. Само двама-трима имаха вид на хора, които може да са работили някъде по-дълго време. Единият беше широкоплещест як мъж в началото или средата на петдесетте, който доста приличаше на Бил Кинг. Имаше същата конструкция, ала очите му не бяха така топли и лицето му не бе толкова добро. Той хвърли поглед на Саманта, сетне й обърна гръб и каза нещо на луничав червенокос младеж. Двамата прихнаха и се запътиха към маса в противоположния край на залата, където се присъединиха към други двама. В моментен пристъп на параноя Саманта си помисли, че може би тя е причината за тяхното веселие, че идването й тук е пълна лудост, да не говорим за желанието й да язди наравно с тях. Съвсем не беше както едно време с Барбара, когато пристигаха в ранчото да се забавляват. Първо на първо, тогава бяха много млади и много хубави и за мъжете бе удоволствие просто да ги гледат как се мотаят наоколо и яздят. Но сега тя се опитваше да се представи за една от тях, нещо, което те едва ли биха толерирали, ако изобщо забележеха присъствието й.