— Няма ли да закусите нещо? — Гласът бе дрезгав, но мил. Сам се видя изправена срещу друг мъж от по-старото поколение, ала не така неприятен на вид, както първия. Взря се в него и тихо възкликна:
— Джош! Джош! Това съм аз, Сам! — Той беше тук всяко лято, когато идваха с Барбара, и винаги се грижеше за тях. Барбара й бе разказвала колко внимателно и търпеливо я е учил да язди като малка. Имаше някъде жена и шест деца, Саманта помнеше това. Но никога не ги бе виждала в ранчото. Както повечето каубои, и той бе свикнал да живее в един изключително мъжки свят — странен, самотен живот, протичащ между множество други, също толкова затворени в себе си мъже. Общество на самотници, държащи се заедно, сякаш за да се сгряват взаимно. Сега той погледна Саманта, озадачено в първия момент, после я позна и на лицето му грейна сърдечна усмивка. Без колебание протегна ръце и я прегърна и тя почувства на бузата си острата четина от наболата му брада.
— Мътните да ме вземат! Та това е Сам! — Издаде тих радостен вик и Саманта се разсмя с него. — Как така, по дяволите, не се досетих, когато госпожа Каролайн каза за своята „приятелка“? — Плесна се по бедрото и усмивката му стана още по-широка. — Как я караш, да му се не види? Леле, страхотно изглеждаш!
Да не повярваш, с тази полузаспала физиономия и навлечена в най-грозните и най-старите си дрехи.
— Ти също! Как са жената и децата ти?
— Пораснаха и се пръснаха, слава Богу. С изключение на една от дъщерите и жена ми. — Той сниши глас, сякаш разкриваше ужасна тайна: — Сега са тук, в ранчото, разбираш ли. Госпожа Каролайн ме накара. Каза, че не било редно те да живеят в града, пък аз тука.
— Радвам се.
В отговор Джош завъртя очи и двамата се разсмяха.
— Няма ли да закусиш нещо? Госпожа Каролайн рече, че очаква да ни дойде на помощ човек от Ню Йорк. — За миг в усмивката му се прокрадна злорадство и той продължи: — Трябваше да им видиш физиономиите, като разбраха, че става дума за жена.
— Положително са били във възторг — саркастично подхвърли Саманта, докато вървяха към кухнята. Умираше за кафе, а и откакто откри Джош, храната започваше да й мирише апетитно. Взе голяма купа пшеничена каша, а той се наведе съзаклятнически към нея.
— Какво правиш тук, Сам? Не си ли омъжена?
— Вече не. — Джош кимна с вид на врял и кипял в тези неща, но тя не му даде повече информация. Настаниха се на една маса и през цялото време, докато Саманта ядеше кашата и препечените си филийки, никой не седна при тях. След време любопитството надделя, двама-трима от работниците приближиха и Джош й ги представи един по един. Повечето бяха по-млади от Сам и имаха суровия вид на отрудени мъже, прибиращи се под покрив само за спане. Професията им в никакъв случай не беше лека, особено по това време на годината. Не бе трудно да се досетиш как Бил Кинг се е сдобил с дълбоките бразди по лицето, които му придаваха вид на издялана със замах статуя. Те бяха издълбани от времето и природните стихии през близо петдесетте години езда в различните стопанства, където бе работил. И лицето на Джош не беше по-различно. Сам го гледаше и си мислеше, че не след дълго мнозина от останалите също ще заприличат на тях.
— Доста нови лица, а, Сам? — Тя кимна и той я остави за момент да донесе още кафе.
Часовникът над камината показваше шест без четвърт. След петнайсет минути всички щяха да отидат в конюшните да оседлаят конете и работният ден щеше официално да започне. Саманта се питаше кой ще й определи коня за този ден. Предишната вечер Каролайн не бе казала нищо по този въпрос. Изведнъж взе да се безпокои, огледа се за Джош, но той бе изчезнал някъде с един от приятелите си и тя се почувства като изгубено дете. Независимо от няколкото любопитни погледа, хвърлени в нейна посока, общо взето, никой не проявяваше видим интерес към нея, повечето се правеха, че гледат другаде и Сам започна да подозира, че са решили да не й обръщат внимание. Изпита желание да закрещи или да се качи на масата, само и само да ги накара да я забележат, да им каже, че съжалява, задето навлиза в техния свят, и че, ако искат, е готова да си отиде на мига. Начинът, по който я игнорираха, направо я вбесяваше. Сякаш бяха решили, че мястото й не е тук, и се преструваха пред себе си и пред останалите, че я няма.
— Госпожо Тейлър?
Като чу името си, тя рязко се обърна и погледът й опря в широки мъжки гърди във вълнена риза на сини и червени карета.
— Да? — Очите й запълзяха нагоре, докато срещнаха други, с цвят, какъвто рядко бе виждала: почти смарагдовозелени, със златни петънца. Косата бе черна, леко прошарена на слепоочията, лицето обветрено, чертите остри, а притежателят им бе по-висок от всеки друг в ранчото, включително и от Бил Кинг.