— Аз съм помощник-управителят тук.
Каза само длъжността, не и името си. В гласа му имаше нещо студено и заплашително. Ако го бе срещнала в тъмна уличка, сигурно щяха да я побият тръпки.
— Здрасти. — Не знаеше какво да му каже, а той я гледаше отгоре със свъсени вежди.
— Готова ли сте да дойдете до конюшните? — Тя кимна, респектирана от началническия му маниер и огромния му ръст. Видя, че другите ги наблюдават, вероятно се чудеха какво й казва и без съмнение забелязваха, че в неговото държане няма и следа от топлота, липсват приветствени думи за „добре дошла“ и усмивки.
Всъщност й се пиеше още кафе, но нямаше никакво намерение да му го признава, той без това вече бе тръгнал към вратата. Грабна якето си от куката, на която накрая го бе закачила, навлече го, нахлупи качулката и затвори след себе си, чувствайки се като дете, което се е провинило. Той явно се дразнеше от мисълта, че Саманта ще язди с тях, и влетя в конюшнята като фурия. Тя смъкна качулката и изтърси дъжда от нея, без да го изпуска от очи. Гигантът откачи дъската със списъка на хората и имената на конете, свъси вежди замислено и отиде до близката преграда. Пред нея имаше табелка с името Лейди и по някаква причина, която едва ли би могла да обясни, Сам моментално се ядоса от избора му. Нима само защото беше жена, трябваше да язди кобилата Лейди? Инстинктивно почувства, че няма да се отърве от този кон през целия си престой тук, и горещо си пожела поне да е добър за езда.
— Прилично ли яздите? — Тя отново отговори само с кимване, боейки се да каже нещо в своя защита, за да не го засегне. При все че в интерес на истината вероятно яздеше по-добре от повечето мъже в ранчото. Ала той щеше сам да се убеди, ако изобщо си направеше труда да я погледне. Мъжът отново се върна към своя списък и Саманта, която продължаваше да го наблюдава, се хвана, че се е втренчила в извивката на врата му, точно където тъмната коса докосваше яката. Беше як, чувствен на вид мъж на около четирийсет и една-две години. В него имаше нещо едва ли не плашещо, някаква необузданост, упоритост и решителност. Усещаше го и без да го познава и тръпка на страх премина по гърба й, когато той отново се обърна към нея и поклати глава.
— Няма да стане. Кобилата може да ви затрудни. Вземете Ръсти. Той е в дъното на конюшнята. Изберете си едно от трите седла в стаичката и го оседлайте. Тръгваме след десет минути. — Погледна я с досада и добави: — Ще бъдете ли готова дотогава?
Какво си мислеше този тип, че й трябват два часа, за да оседлае един кон? Както го гледаше, изведнъж пламна от яд и рече:
— Ще бъда готова след пет минути. Или по-малко.
Той не каза нищо, просто я остави, закачи таблото обратно на стената и забърза към преградите, където оседла собствения си кон и го изведе навън. Всички мъже се бяха върнали от закуска и след пет минути конюшнята вече кънтеше от подсвирквания, викове и смехове. Конете потропваха радостно с копита, възбудени от появата на редовните си ездачи, а когато ги извеждаха от преградите, поздравяваха събратята си с пръхтене. На входа стана истинско задръстване, докато цялата група се изниже в мокрия заден двор. Въпреки лекия дъжд настроението бе приповдигнато.
Повечето мъже бяха облекли дъждобрани над якетата си, Сам също: Джош й бе дал един, когато извеждаше коня си. Той бе едър, кафяв и безинтересен на вид, не особено енергичен и без игривост в стъпката. Саманта вече подозираше, че ще й се наложи да се разправя с животно, което ще се опитва да спира край реката, да преминава в бавен ход при всяка възможност, да хрупа храсти и пасе всяка попаднала му тревичка и ще се моли да го прибира всеки път, щом случайно го обърне в посоката на конюшните. Очертаваше се досаден ден и тя неочаквано изпита разкаяние за гнева си към Лейди преди малко. Нещо повече, докато чакаше, й се прииска да докаже на помощник-управителя, че заслужава по-добър кон. Като Черния красавец, усмихна се тя на себе си, спомняйки си за расовия жребец на Каролайн. Очакваше с нетърпение да го възседне и тогава този високомерен каубой щеше да види каква ездачка е. Запита се дали Бил Кинг някога е приличал на него и реши, че вероятно е бил още по-лош. Бил Кинг винаги се бе славил като строг управител и все още беше такъв, а този всъщност не й бе сторил нищо, освен че й бе предложил доста кротко животно. Макар и неохотно, си призна, че за непозната жена от място като Ню Йорк изборът му е разумен. Откъде можеше да знае, че тя действително умее да язди? Очевидно Каролайн си бе спестила похвалите по неин адрес, и толкова по-добре.