Възседнали конете, мъжете бърбореха под дъжда и чакаха помощник-управителят да им даде инструкции за деня. Двайсет и осемте работници никога не яздеха заедно, обикновено се разделяха на четири-пет групи, за да свършат каквото има за вършене в различните краища на ранчото. Всяка сутрин Бил Кинг или помощникът му минаваха между тях и даваха устните си нареждания кой с кого и къде ще работи. И сега, както винаги когато Бил Кинг отсъстваше, високият тъмнокос помощник-управител тръгна спокойно между тях да разпредели задачите за деня. Той даде на Джош четирима души да обиколят южния край на ранчото и проверят за отлъчени или телещи се крави. Още две групи отиваха да прегледат оградите, които според него имаха нужда от ремонт. На друга четворка бе възложено да прибере две болни крави в оборите край реката. Той самият с още четирима мъже и Саманта щяха да претърсят района около северните граници за три крави, които всеки момент щяха да се отелят, а се бяха отделили от стадото. Саманта безмълвно последва групата вън от централното заграждение, яздеше кротко на Ръсти и се надяваше дъждът да спре. Мина цяла вечност, докато препуснаха в лек галоп, и тя трябваше още веднъж да си напомни, че на западното седло не бива да се изправя на стремена при тръс. Чувстваше се странно на това голямо и удобно седло, много повече бе свикнала с по-малките и по-плоски английски, които бе използвала на прескоците и надбягванията в Медисън Скуеър Гардън. Ала онова бе един напълно различен живот.
Само веднъж се запита какво ли става тази сутрин в офиса и се усмихна на себе си. Струваше й се невероятно, че едва преди два дни провеждаше творческа среща с нов клиент, облечена в синия си костюм от „Диор“, а сега отиваше да търси изгубени крави в ранчо на другия край на страната. Мисълта за това едва не я накара да прихне на глас. Тъкмо прекосяваха някакво хълмче и трябваше да се концентрира, за да не се разсмее открито на абсурдния контраст между онова, с което се бе занимавала, и това, което вършеше в момента. На няколко пъти забеляза, че заместник-управителят я поглежда, сякаш проверява дали се справя с коня. Веднъж едва се сдържа да не му каже нещо неприятно: минавайки край нея, той й напомни да стегне юздите на Ръсти, който отчаяно се опитваше да хрупне малко трева. Само за момент бе позволила на унилото животно да задоволи каприза си, с надеждата да го успокои, преди да потеглят отново, а тъмнокосият тиранин, изглежда, бе решил, че не може да го контролира. Това я вбеси. Идеше й да изкрещи: „Направих го нарочно!“ Ала той я подмина и потъна в тих разговор с двама от мъжете, сякаш изобщо не го интересуваше какво върши тя. Останалите явно го смятаха за нещо като началник. Отнасяха се към него, както към Бил Кинг: с искрено уважение. Отговаряха му кратко и почтително и усърдно кимаха с глави. Никой не поставяше под съмнение предложенията му, никой не оспорваше думите му. Между него и останалите почти не се разменяха шеги и докато разговаряше с тях, той рядко се усмихваше. Саманта откри, че този човек някак я дразни, неговата самоувереност бе открито предизвикателство за нея.
— Приятна ли е ездата? — попита я малко по-късно, за момент изравнил коня си с нейния.
— Много — отвърна тя през стиснати зъби и се усмихна в усилващия се дъжд. — Чудесно време!
Той не отговори, само кимна и продължи нататък, а Саманта реши, че е досадник без никакво чувство за хумор. Денят напредваше и краката й взеха да се уморяват, седалището я болеше, вътрешната страна на бедрата и коленете й вече беше ожулена от непрестанното триене на дънките в седлото. Стъпалата й бяха измръзнали, ръцете — схванати и тъкмо когато започваше да се пита дали това ще свърши някога, направиха почивка за обяд. Спряха пред малка колиба някъде по периферията на ранчото, предназначена за такива случаи. В нея имаше маса, няколко стола и всичко необходимо, за да си приготвят храната: котлони и течаща вода. Сам установи, че самият заместник-управител е донесъл провизиите в чантата на седлото си. Всички получиха по един мазен сандвич с пуешко и овнешко месо, бяха извадени и набързо изпразнени и два огромни термоса, единият със супа, другият с кафе. Вече допиваше с наслада последните капки кафе, когато той отново я заговори.
— Държите ли се, госпожо Тейлър? — В гласа му се долавяше лека насмешка, но този път очите му я гледаха по-дружелюбно.
— Добре съм, благодаря. А вие, господин… ъъ… Всъщност не знам как ви е името. — Усмихна му се чаровно и той също се ухили. Това момиче определено беше пиперлия, усети го още сутринта, когато й предложи Лейди. Не му убягна, че очите й засвяткаха от яд, ала изобщо не го интересуваше какъв кон иска. Даде й възможно най-кроткото животно. Нямаше да допусне тази вятърничава нюйоркчанка да си строши врата в северния край на ранчото. Това бяха всичките му претенции към нея. Въпреки че досега тя сякаш се справяше добре. Трябваше да се признае, че на този мързелив кон е трудно да се прецени що за ездачка е.