— Казвам се Тейт Джордан — подаде й ръка той и Сам отново не можеше да реши дали й се присмива, или е сериозен. — Как ви харесва гостуването тук?
— Страхотно е! — усмихна му се ангелски тя. — Великолепно време. Идеален кон. Прекрасни хора… — Запъна се за момент и той вдигна вежда.
— Как? Нищо ли няма да кажете за храната?
— Ще измисля нещо.
— Не се съмнявам. Впрочем изненадан съм, че решихте да яздите днес. Можехте да изчакате по-хубаво време, за да започнете.
— Защо? Вие не се съобразявате с времето, нали?
— Не — гледаше я почти предизвикателно. — Но едва ли можем да се сравняваме с вас.
— Доброволците винаги се стараят повече, не знаете ли това, господин Джордан?
— Като че ли не. Не сме имали много доброволци. Идвали ли сте тук и преди? — За пръв път я огледа с интерес, ала по-скоро от любопитство, отколкото с намерение да се сприятелят.
— Да, идвала съм, много отдавна.
— Каролайн и преди ли ви разрешаваше да яздите с мъжете?
— Всъщност не… е, само понякога… Но беше повече за удоволствие.
— А сега? — Веждата му отново се вдигна въпросително.
— Предполагам, че и сега е за удоволствие. — Този път усмивката й беше по-искрена. Можеше да му каже, че е нещо като терапия, но нямаше намерение да му разкрива тайните си. Вместо това спонтанно реши да му благодари. — Задължена съм ви, че ми позволявате да яздя с вас. Зная, че нов човек в групата сигурно ви създава трудности. — Още малко и щеше да му се извини, че е жена. Само това оставаше. — Надявам се да бъда полезна с нещо.
— Възможно е. — Той кимна и се отдалечи.
Цял следобед не й проговори. Така и не намериха отлъчилите се крави, към два часа се засякоха с една от групите, които поправяха оградата, и се присъединиха към нея. Саманта не можеше да помогне почти с нищо, пък и в интерес на истината към три часа вече бе така уморена, че бе готова да заспи на седлото под проливния дъжд. Към четири видът й бе съвсем окаян, а към пет, когато потеглиха обратно, беше сигурна, че като слезе от коня, няма да може изобщо да се помръдне. Бе прекарала на седлото единайсет от всичките единайсет и половина часа и й се струваше доста вероятно на следващата сутрин да не се събуди. Когато се върнаха в конюшните, едва се свлече от коня с отказващи да се съберат крака и само здравата ръка на притеклия се на помощ Джош я задържа да не рухне от изтощение. Отвърна на загрижения му поглед с немощен смях и с благодарност се опря на него.
— Струва ми се, че днес прекали, Сам. Защо не се прибра по-рано?
— Шегуваш ли се? По-скоро бих умряла. Щом леля Каро може, мога и аз… Или се лъжа? — обезсърчено погледна тя стария си приятел.
— Не ми е приятно да ти го казвам, момиче, но тя го върши доста по-отдавна от теб, и то всеки ден. Утре всичко адски ще те боли.
— Няма какво да говорим за утре. Би трябвало да ти е ясно как се чувствам сега.
Всичко това бе изговорено шепнешком, вътре в преградата на Ръсти. Самият Ръсти бе престанал да ги забелязва и вече се бе заел със сеното.
— Можеш ли да вървиш?
— Ще трябва. Защото със сигурност не бих си позволила да изпълзя оттук на четири крака.
— Искаш ли да те нося?
— И още как — ухили се тя. — Но какво биха си казали другите? — И двамата прихнаха при мисълта за това. Саманта вдигна глава и очите й неочаквано светнаха. Бе забелязала красивата бронзова табелка пред една от отсрещните прегради и сякаш изведнъж забрави за болката. — Джош, това ли е Черния красавец?
— Да, госпожо — отвърна той с възхитена усмивка, адресирана както към нея, така и към расовия жребец. — Искаш ли да го видиш?
— Дори да умирам, бих минала по остри гвоздеи, за да го видя, Джошуа. Заведи ме при него.
Той я хвана под ръка да я подкрепя и се затътри с нея към отсрещната преграда. Всички останали си бяха отишли и наоколо не се чуваха други гласове, освен техните.
Отдалеч преградата изглеждаше празна, но когато наближи, Саманта го зърна в далечния ъгъл и тихо подсвирна. Конят дойде при тях и потри муцуна в ръката й. Той бе най-красивият жребец, който бе виждала през живота си, шедьовър от черно кадифе с бяла звезда на челото и съвършено равни бели чорапчета на предните крака. Гривата и опашката му бяха лъскави и гарвановочерни като тялото, а големите му очи гледаха ласкаво. Независимо че бе по-едър от всички коне в дългогодишната й практика, краката му бяха необикновено грациозни.