Тя отново започваше да крещи и Джон Тейлър сякаш се сви. Мразеше разправиите, мразеше болката, която й причинява, но знаеше, че трябва да го направи, трябва да си отиде. Лиз притежаваше нещо, от което той отчаяно се нуждаеше, качество, което му допадаше и му бе необходимо: своеобразна незабележимост. В някои отношения той и Саманта прекалено си приличаха, и двамата твърде много биеха на очи, бяха твърде интересни, твърде умни, твърде красиви. Джон харесваше обикновената външност на Лиз, недотам зашеметяващата й интелигентност, скромното й държане, готовността й да седне на втория ред, да остане в сянка, помагайки му да бъде в още по-голяма степен онова, което е. Тя бе идеалният фон за него, затова и работеха толкова добре като екип. Пред камерата, поднасяйки новините, Джон без съмнение беше звездата, а Лиз му помагаше да блести. На него това му харесваше. Тя бе далеч по-тиха от Саманта, далеч не толкова ярка, далеч не така вълнуваща и той най-сетне бе открил, че точно това му трябва. С нея не се чувстваше неспокоен, не му се налагаше да се напряга, за да не бледнее. Блясъкът му автоматически се открояваше.
А сега имаше и още нещо. Тя бе бременна и детето беше негово, знаеше това. Желаеше го повече от всичко на света. Син, когото ще обича, с когото ще си играе, ще го учи да рита топка. Винаги бе копнял да има син, а Саманта не можеше да му го даде. На лекарите бе отнело три години, за да установят каква е причината, но когато дадоха заключението си, бяха категорични: Саманта беше стерилна. Тя никога нямаше да има дете.
— Защо сега, Джон? — Гласът й го върна към реалността и той бавно поклати глава.
— Няма значение. Не е важно. Просто трябваше да ти го кажа. За такова нещо няма подходящ ден.
— Готов ли си да прекратиш връзката? — Притискаше го и съзнаваше това, но не можеше да не попита, не можеше да не поиска отговор. Все още не бе в състояние да проумее какво се бе случило и защо. Защо в този безумно горещ ден Джон се бе върнал от телевизионното студио, от което всяка вечер съобщаваше новините, и й бе заявил, че я напуска заради друга?
— Ще престанеш ли да се срещаш с нея, Джон?
Той бавно поклати глава.
— Не, Сам, няма да престана.
— Защо? — Гласът и изтъня като на дете и от очите й отново бликнаха сълзи. — Какво има тя, което на мен ми липсва? Тя е незабележима и досадна… и… винаги си казвал, че ти е неприятно да работиш с нея… — Нямаше сили да продължи, а той я гледаше и усещаше болката й почти като своя.
— Трябва да си отида, Сам.
— Защо? — изкрещя тя като обезумяла, когато Джон влезе в спалнята да опакова дрехите си.
— Защото трябва, това е. Виж, не е честно от моя страна да стоя тук и да те принуждавам да живееш така.
— Моля те, остани… — Паниката пропълзя в гласа й като опасен звяр. — Добре де, ще се разберем… Честна дума, Джон… Моля те…
Сълзите се стичаха по лицето й, а той, изведнъж станал някак суров и далечен, не преставаше да опакова нещата си. Движенията му бяха трескави, сякаш трябваше час по-скоро да излезе оттук, преди и той да е рухнал. После внезапно се обърна към нея.
— Престани, по дяволите! Престани… Сам, моля те…
— Моля те, какво? Моля те, не плачи, защото след седем години, единайсет, ако броим и времето в Йейл, преди да се оженим, съпругът ти те напуска? Или, моля те, не ме карай да се чувствам виновен, остави ме спокойно да те зарежа заради онази проклета кучка? Това ли искаш, Джон? Да ти пожелая щастие и да ти помогна да си събереш багажа? Господи, пристигаш тук и превръщаш на пух и прах целия ми живот, и какво очакваш от мен? Разбиране? Е, няма да го получиш. Не съм способна да правя нищо друго, освен да плача. И ако трябва, ще ти се моля… ще ти се моля, чуваш ли…? — Тя рухна в един фотьойл и отново захлипа.
Джон решително затвори куфара, в който бе нахвърлял пет-шест ризи, чифт гуменки, два чифта официални обувки и един летен костюм. Половината от дрехите висяха навън, в едната си ръка стискаше сноп вратовръзки. Невъзможно беше. Не бе в състояние да събере мислите си, камо ли да опакова.
— Ще дойда в понеделник, докато си на работа.
— Няма да ходя на работа.
— Защо?
Изглеждаше разчорлен и разсеян, Саманта вдигна поглед към него и тихо се засмя през сълзи.
— Защото съпругът ми току-що ме напусна, глупак такъв, и не вярвам, че в понеделник ще съм в настроение да ходя на работа. Да имаш нещо против?
Джон не се усмихна, не омекна. Само я погледна притеснено, кимна и бързо излезе, изпускайки две вратовръзки. След като си отиде, Саманта ги вдигна и дълго плака над тях, сгушена на дивана.