— Не знам защо — честно си призна тя. Сетне се усмихна. — Просто изпитвам чувството, че… — поколеба се за момент и погледът й отново стана замислен — че трябва да го направя. Не мога да ти го обясня, Каро. В този кон има нещо. — Замечтаната й усмивка моментално се отрази в очите на Каролайн.
— Знам. И аз го почувствах. Затова трябваше да го имам. Макар да изглежда глупаво жена на моята възраст да държи такъв кон. Трябваше да се подчиня на вътрешното си чувство, та дори и да ми е за последен път.
Саманта кимна в знак, че я разбира напълно, двете жени се погледнаха в очите, обединени от онова, което винаги ги бе теглило една към друга през годините и разстоянията. В известен смисъл те бяха като едно цяло, сякаш по душа бяха майка и дъщеря.
— Е? — Саманта я гледаше обнадеждено.
— Добре — усмихна се Каролайн. — Язди го.
— Кога? — със затаен дъх попита младата жена.
— Утре. Защо пък не?
6
На сутринта Саманта с мъка се надигна от леглото, ала само след миг престана да усеща болките, защото си спомни разговора с Каролайн предишната вечер. Изтича в банята и застана под душа, подложила раменете и главата си на горещите струи, и вече нищо не я болеше. Нямаше намерение да губи време дори за закуска. Храната не я интересуваше. Не и днес. Не й трябваше нищо повече от чаша горещо кафе в кухнята на Каролайн и после щеше да отиде направо в конюшните. Само при мисълта за това на лицето й цъфна усмивка. Тази сутрин не можеше да мисли за нищо друго.
Последните метри измина тичешком, усмивката все още играеше в очите й. В един ъгъл на огромното помещение разговаряха тихо двама мъже, освен тях нямаше никой. За другите бе твърде рано. Те още закусваха, мъчейки се да се разсънят с местните клюки и обичайните сутрешни разговори в голямата трапезария.
Саманта взе седлото и тихичко, едва ли не на пръсти, тръгна към преградата на Черния красавец. Ала веднага забеляза, че мъжете я наблюдават; единият бе вдигнал вежди. Бяха прекъснали разговора си и я гледаха с безмълвна почуда. Тя им кимна също така мълчаливо и влезе в преградата. Започна да успокоява жребеца с нежни мъркащи звуци, прокара ръка по дългия му грациозен врат и потупа мощните му хълбоци. В началото той я гледаше нервно, дърпаше се встрани и назад, после спря и сякаш взе да души въздуха около нея. Тя остави седлото върху вратата, надяна му оглавника и го изведе от преградата.
— Госпожо?
Гласът я сепна, когато връзваше юздите за дирека, за да оседлае Черния красавец. Обърна се да види кой е. Беше единият от двамата работници. Тя го позна, беше добър приятел на Джош.
— Госпожо Тейлър?
— Да?
— Вие… ъъ… Не искам да… — Той се смущаваше, но явно бе разтревожен и Сам го дари с лъчезарната си усмивка. Тази сутрин косите й се спускаха свободно по гърба, очите й сияеха, а лицето й бе порозовяло от мразовития декемврийски въздух. Изглеждаше невероятно красива, като дребен паломино на фона на гарвановочерния породист жребец.
— Всичко е наред — побърза да го успокои тя. — Имам разрешението на госпожа Лорд.
— Ъъ… госпожо… Тейт Джордан знае ли?
— Не. — Сам решително поклати — глава. — Не знае. И не виждам защо трябва да знае. Черния красавец принадлежи на госпожа Каролайн, нали така? — Човекът кимна и тя отново му се усмихна ослепително. — Тогава няма за какво да се безпокоим.
Той явно се колебаеше, но отстъпи.
— Предполагам. — После се намръщи притеснено и попита: — Не ви ли е страх да го яздите? В тези негови дълги крака е скрита огромна мощ.
— Сигурна съм в това. — Погледна жребеца със задоволство и радостно нетърпение и метна седлото на гърба му. За Черния красавец Каролайн бе купила специално английско седло, същото, което Саманта затягаше сега. Жребецът като че различаваше усещането от гладката кафява кожа, толкова различно от тежестта на големите западни седла, които Сам бе използвала последните два дни. Тя бе свикнала с английските седла и често бе яздила коне от същата порода, ала подобен красавец бе рядък дар за всеки страстен ездач.
Няколко минути след като го бе оседлала, тя отново затегна коланите. После един от двамата работници приближи боязливо и подложи коляно, за да се качи на огромния кон. Почувствал тежестта на гърба си, Черния красавец за момент започна да буйства, но Саманта държеше здраво юздите. Кимна на двамата мъже и бързо го изведе навън. До първата порта той непрекъснато се изправяше на задни крака и отскачаше встрани, ала щом излязоха, тя му позволи да побегне в тръс, който скоро премина в лек галоп и двамата се понесоха през полята. Първите слънчеви лъчи вече озаряваха небето и бледосивата светлина около нея постепенно ставаше златиста. Бе великолепна зимна утрин, а тя яздеше най-прекрасния кон в целия си живот. На лицето й несъзнателно се появи широка усмивка. Отпусна юздите и остави Черния красавец да препуска на воля. Кон и ездачка се сляха в едно и се понесоха като вятър. Сам бе завладяна от чувство на безгранична свобода, каквото никога не бе изпитвала, сякаш летеше. Но скоро си наложи да понамали темпото, смени посоката и пое обратно. И тази сутрин щеше да излезе на работа с мъжете, само се бе лишила от закуската, за да поязди този великолепен кон.