— Винаги ли яздите така? — Отново бе Тейт Джордан, с разрошена коса под големия черен Стетсън, със светнали очи и набола брада, започваща да хвърля сянка по лицето му на вечерното слънце. В него имаше някаква сурова мъжественост, която винаги бе карала жените да спират, когато го видят, сякаш внезапно загубили дъх. Ала Саманта не страдаше от подобна слабост. Нещо в самоуверения му маниер я дразнеше. Той бе толкова сигурен в своя свят и в своята работа, в хората и конете си, а вероятно и в жените си. В първия момент не отговори на въпроса му, после кимна с бегла усмивка.
— Когато има защо.
— А тази сутрин?
Защо й вадеше душата? Какво го засягаше?
— И тогава имаше сериозна причина.
— Нима? — Зелените му очи я пронизваха, докато яздеха един до друг към дома след трудния ден.
Този път Саманта не отклони поглед, сините й очи открито срещнаха неговите.
— Да, имаше. Това ме накара отново да се почувствам жива, господин Джордан. Накара ме да се почувствам свободна. Отдавна не съм се чувствала така.
Той кимна замислено и не каза нищо. Саманта не бе сигурна дали я е разбрал, дали поне се е опитал. А Тейт Джордан й хвърли още един поглед и продължи нататък.
7
— Тази сутрин няма ли да яздите Черния красавец?
Тя едва се сдържа да не го среже, преметна крак през Навахо и се настани на седлото, сетне неволно се усмихна.
— Не, реших да му дам почивка, господин Джордан. А вие?
— Аз не яздя расови коне, госпожо Тейлър. — В зелените очи имаше смях, буйният пинто танцуваше.
— А може би трябва.
Той не й отговори, пришпори коня и поведе хората си към далечен район на ранчото.
Днес групата им бе по-голяма от обикновено, с тях бяха Бил Кинг и Каролайн. Но Саманта почти не ги виждаше. Бе твърде заета с работата, която й бяха дали. Независимо от първоначалните си намерения и чувства, мъжете вече започваха да я приемат. Предишния ден тя бе показала необикновена издръжливост и безупречна езда, бе останала неотлъчно с тях през всичките онези безкрайни часове, проявявайки изключително усърдие при спасяването на осиротелите телета, и тази сутрин се чуваше само „Ехей! Насам, Саманта!
Ей, Сам, по дяволите… идвай веднага!“ Никакво „госпожо Тейлър“, никакво „мадам“. Тя напълно загуби представа за времето и за всичко друго, освен работата и нещата непосредствено около себе си. Едва на вечеря успя да побъбри с Каролайн.
— Знаеш ли, Сам, ти си чудесна. — Тя й наля втора чаша кафе и се облегна назад в удобния кухненски стол. — Можеше да си в Ню Йорк, да си седиш зад бюрото и да създаваш екзотични реклами, да си живееш в апартамента, за който ти завиждат всички познати, а вместо това идваш тук да гониш кравите, да пренасяш болни телета, затънала до коленете в тор. Поправяш оградите наравно с ратаите, изпълняваш заповедите на мъже с петокласно образование, ставаш в тъмни зори и яздиш по цял ден. Не са много хората, които биха те разбрали. — „Да не говорим, че беше омъжена за един от най-привлекателните мъже в телевизията“ — добави наум Каролайн. — Какво мислиш за работата? — Сините й очи гледаха закачливо и Сам се усмихна.
— Мисля, че върша първото разумно нещо от доста време насам, и ми е страшно приятно. Освен това — ухили се като дете тя — предполагам, че ако се повъртя тук достатъчно дълго, отново ще се вредя да пояздя Черния красавец.
— Както чувам, Тейт Джордан не е бил в особен възторг от това.
— Струва ми се, че той не е във възторг от мен като цяло.
— Може би си го изплашила до смърт, Саманта.
— Едва ли. Какъвто е арогантен, ще трябва нещо доста по-страшно от мен, за да го изплаши.
— Не вярвам да е така. Между впрочем той намира, че яздиш добре. От неговите уста това е голяма похвала.
— Досетих се тази сутрин, но Джордан сигурно по-скоро би си отхапал езика, отколкото да ми го каже.
— Не е по-различен от останалите. Това е техен свят, Саманта, не наш. В ранчото жената все още е гражданин втора категория, поне по-голямата част от времето. Тук те всички са крале.
— Това дразни ли те? — Саманта я наблюдаваше заинтригувано.
По-възрастната жена се замисли, изражението й видимо омекна и очите й се замъглиха от безкрайна нежност.