— Не, така ми харесва. — Гласът й бе странно мек. Вдигна поглед към Саманта, усмихна се и изведнъж заприлича на момиче. Този кратък миг на откровение казваше цялата истина за Бил Кинг. Старият каубой посвоему властваше над Каролайн и на нея това й допадаше. От дълги години. Тя се отнасяше с респект към силата и мъжествеността му, към неговите преценки относно ранчото и към начина, по който той ръководеше хората. Каролайн бе собственичка и господарка, ала зад нея винаги бе стоял Бил Кинг, бе й помагал и без много шум бе дърпал юздите наравно с нея. Работниците я уважаваха, но като жена, като второстепенна фигура. Бил Кинг беше този, който винаги ги бе респектирал. А сега и Тейт Джордан. Във всичко това имаше мъжки шовинизъм, примитивност, но и привлекателност. Някакво притегляне, на което като модерна жена ти се иска да устоиш, ала не можеш. Чарът на мъжествеността бе почти непреодолим.
— Харесваш ли Тейт Джордан? — Въпросът бе странен и директен, но Каролайн го зададе така наивно, че Саманта се разсмя.
— Да го харесвам ли? Не мисля, че бих могла. — Ала приятелката й имаше предвид нещо друго и Сам разбираше това. Засмя се игриво и се облегна назад. — Той е добър в работата си. Уважавам го, струва ми се, макар че с него не е лесно да се общува и, както изглежда, не ме харесва особено. Привлекателен е, ако имаш това предвид, но също така е и недосегаем. Той е странен човек, лельо Каро.
Каролайн кимна безмълвно. Някога и тя бе казала почти същото за Бил Кинг.
— Защо питаш? — Между тях определено нямаше нищо, което Каролайн би могла да почувства или забележи, наблюдавайки ги по време на работата през деня.
— Не знам. Просто някакво чувство. Останах с впечатлението, че той те харесва — каза тя с младежка прямота.
— Съмнявам се — развеселено и скептично отвърна Саманта. После добави категорично: — Във всеки случай не съм дошла за това. Тук съм, за да се съвзема от връзката с един мъж. Нямам намерение да го постигна, като се обвържа с друг. Определено не и с някого в ранчото.
— И защо? — изпитателно я погледна Каролайн.
— Защото сме си чужди. За тези мъже аз съм външен човек, а предполагам, че посвоему и аз се разграничавам от тях. Не разбирам техните нрави, както те не разбират моите. Не — тихо въздъхна тя, — дошла съм да работя, лельо Каро, не да флиртувам с каубоите.
Каролайн се засмя на думите й и поклати глава.
— Така започват тези неща. Напук на всякакви намерения…
За миг Сам помисли, че Каролайн се опитва да сподели нещо, че след всичките тези години най-сетне ще й признае връзката си с Бил Кинг. Ала моментът бързо отмина, Каролайн стана, сложи чиниите в умивалника и започна да гаси лампите в кухнята. Лусия-Мария отдавна си бе отишла. Саманта изведнъж съжали, задето не окуражи приятелката си да каже нещо повече, но имаше чувството, че тя не желае това. Някаква врата тихо се бе затворила.
— Знаеш ли, лельо Каро, истината е, че вече съм влюбена в друг.
— Тъй ли? — По-възрастната жена спря по средата на онова, което вършеше, и я погледна смаяно. Не бе и подозирала, че Саманта вече има някаква връзка.
— Да.
— Ще бъде ли много невъзпитано, ако попитам в кого?
— Ни най-малко — нежно й се усмихна Саманта. — Безумно съм влюбена в твоя черен жребец. — Двете се разсмяха и след няколко минути си пожелаха „лека нощ“.
Същата вечер Саманта се хвана да се ослушва за познатото отваряне и затваряне на входната врата. Вече бе сигурна, че е Бил Кинг, който идва да прекара нощта с Каролайн. Чудеше се защо не са се оженили, след като, както подозираше сега, това продължава от толкова време. Все имаше някаква причина. Например той да не е свободен. Изведнъж започна да я занимава въпросът, който Каролайн й бе задала за Тейт Джордан. Какво ли караше приятелката й да подозира, че Тейт я привлича? Нямаше такова нещо. Той по-скоро я дразнеше. Ала така ли беше наистина? Изведнъж се замисли над това. Тейт Джордан бе натрапчиво красив, като мъж от рекламен плакат… като мъж от мечтите, висок, тъмен и силен. Но не и от нейните мечти. Усмихна се вътрешно и мислите й веднага се устремиха към Джон Тейлър… Джон със своята зашеметяваща руса красота, дългите крака и огромните почти сапфирено зелени очи. С него бяха такава идеална двойка, толкова жизнени, толкова щастливи. Вършеха всичко заедно… всичко… С изключение на влюбването в Лиз Джоунс. С последното той се бе справил сам.
Поне не бе гледала новините, утешаваше се тя, налагайки си да не мисли повече за него. Поне не знаеше как напредва бременността на Лиз и не бе принудена да я слуша как благодари на хилядите зрители за ръчно плетените терлички и одеялца или за „сладките розови шапчици“. Беше направо непоносимо, но в Ню Йорк не бе намерила сили да сложи край на това самоизтезание. Гледаше ги дори когато работеше до късно. Сякаш някъде в себе си имаше скрит будилник, който в шест часа зазвъняваше и неумолимо я тласкаше към най-близкия телевизор. Тук не беше си спомняла за тях почти от седмица. След още една седмица идваше Коледа — първата Коледа без Джон, първия път от единайсет години, когато нямаше да е с него — и ако я преживееше, можеше да е сигурна, че ще се съвземе. А междувременно трябваше само да работи от сутрин до вечер, да препуска с Навахо по дванайсет часа на ден, да открива осиротели телета и да ги връща живи в оборите. И така ден след ден, месец след месец, докато дойде на себе си. Най-сетне започваше да вярва, че ще оцелее. Отново се поздрави за мъдрото решение да долети на Запад, очите й се затвориха и Сам се унесе. Този път наред с Джон, Лиз и Харви Максуел в съня й се появиха и други хора: Каролайн, която отчаяно се опитваше да й каже нещо, но тя така и не успяваше да я чуе; Джош, който се смееше, винаги се смееше; и висок тъмнокос мъж на красив черен жребец с бяла звезда на челото и бели чорапчета на предните крака. Сам яздеше след него на неоседлан кон, стараеше се да не изостава. Двамата препускаха в нощта и тя не знаеше къде отиват, нито откъде идват, ала редом с него се чувстваше в пълна безопасност. Когато в четири и половина будилникът я събуди, Саманта не си спомняше много добре съня, ала бе обхваната от странно спокойствие.