8
Работата тази сутрин бе лека и всички побързаха да я свършат до обяд. Беше двайсет и четвърти декември и вечерта щеше да има богата коледна гощавка в голямата трапезария, поканени бяха съпругите, децата, дори приятелките. Това ежегодно тържество бе обичано от всички. То ги караше да се чувстват повече от всякога като едно семейство, сплотено от любовта към ранчото.
Малко преди обичайното време за обедна почивка Тейт Джордан даде сигнал и голямата група мъже с радостни викове пое към къщи. Саманта бе сред тях и се шегуваше с Джош за жена му и децата. Други двама работници пък се закачаха с нея. Единият развиваше теорията, че вероятно е избягала в ранчото, защото любовникът я е пердашил. „И нищо чудно, като имаш такава голяма уста.“ Версията на другия беше, че е майка на единайсет деца, които са я изхвърлили, защото са им омръзнали отвратителните й манджи.
— И двамата сте прави — смееше се наравно с тях Саманта. — Истината е, че имам петнайсет незаконни деца и всичките ме биеха, затова избягах от тях. Така добре ли е?
— Какво? Нямаш ли си приятел? — изкикоти се един от по-старите работници. — Хубава малка паломино като теб да няма приятел! О, я стига! — Всички бяха започнали да я сравняват с паломино, ала Сам обичаше конете и го приемаше като комплимент. И наистина с всеки изминал ден все повече заприличваше на тази белогрива порода. От слънцето дългата й блестяща коса ставаше още по-светла, а лицето й се покриваше с плътен златистокафяв загар. Красива комбинация, която всички мъже бяха забелязали, независимо дали го споменаваха или не. — Не ми разправяй, че около теб няма никакъв мъж, Сам! — Човекът настойчиво повтаряше въпроса, който мнозина от тях обсъждаха, когато я нямаше наблизо.
— Няма. Разбира се, петнайсетте незаконни деца си имаха петнайсет различни бащи — смееше се тя в един глас с тях. Сетне ги изпревари, препусна към конюшните и викна през рамо: — Но сега съм прекалено зла и няма мъж, който да ме изтрае.
Джош я проследи с нежен поглед, а онези, които яздеха наблизо, се скупчиха около него.
— Каква е истинската й история, Джош? Има ли деца? — питаха те.
— Не съм чувал да има.
— Омъжена ли е?
— Вече не. — Но не добави нищо повече. Отчасти защото се досещаше, че ако Саманта иска да научат нещо, ще им го каже. Освен това и сам не знаеше нищо за живота й.
— Струва ми се, че е тук, защото бяга от нещо — рече млад каубой и се изчерви.
— Може и да си прав — отвърна Джош и продължи по пътя си.
Всъщност никой нямаше намерение да любопитства повече. Беше Коледа, хората имаха собствени жени и деца, за които да мислят, пък и в края на краищата това си бе нейна работа. Независимо от привидната склонност към клюки, характерна за всички форми на колективен живот, ранчото, общо взето, възпитаваше силно чувство на взаимно уважение. Повечето от мъжете не обичаха да излагат на показ проблемите си, ценяха твърде високо неприкосновеността на личния живот — своя и на колегите си, — за да си пъхат носа, където не им е работа. Не бяха много по приказките, разговорите им се въртяха главно около добитъка и ранчото. Между тях Сам можеше да бъде напълно спокойна и това бе една от причините престоят тук да й действа така благотворно. Никой нямаше да я пита за Джон, за Лиз, защо няма деца или как се чувства като разведена… „Кажете, госпожо Тейлър, сега, след като съпругът ви ви изостави заради друга жена, какво мислите за…“ В Ню Йорк бе минала през всичко това. И вече беше свободна.