— Глупачка такава. Не ми благодари, че съм ти приятелка, защото ще се скараме! — Мъчеше се да си придаде сърдит вид, ала не й се удаваше. Сетне избута Сам през вратата да се захваща с елхата.
След половин час тя вече беше в голямата трапезария, на върха на високата стълба, и окачваше на коледното дърво сребърни, зелени, червени, сини и жълти топки. Имаше деца, които украсяваха по-ниските клонки, а най-малките слагаха собственоръчно направени играчки от хартия. Група от по-големите нижеха гирлянди от пуканки и червени боровинки, а част от родителите подбираха украшенията, вдигайки дори по-силна врява от малчуганите. Беше голямо и радостно сборище, жени разнасяха купи с пуканки, подноси с шоколадови сладки, кутии с бисквити, правени тук или изпратени „от дома“. Навсякъде се трудеха хора в приповдигнато коледно настроение, дори Тейт Джордан бе влязъл и в качеството си на общопризнат гигант на ранчото се бе съгласил да постави звездата на върха на дървото. Беше качил по едно дете на всяко от раменете си, а черният му Стетсън висеше на закачалката до вратата. Видя Саманта едва като дойде до самата елха, свали децата на пода и й се усмихна. Изправена горе на стълбата, този път бе по-висока от него.
— Хванали са те на работа, а, Сам?
— Разбира се — весело отвърна тя, но след отминалия пристъп на носталгия усмивката й бе загубила част от своята лъчезарност.
Тейт й отне за малко стълбата, покатери се бързо и постави голямата златна звезда. Добави две-три ангелчета и няколко ярки топки около върха, оправи свещите, а сетне слезе и вдигна Саманта отново горе.
— Много мило.
— Все трябва да има някаква полза от ръст като моя. Искаш ли чаша кафе? — Каза го непринудено, сякаш винаги са били приятели, и когато Сам отговори, в усмивката й се долавяше повече живот.
— Да.
Тейт се върна с две чаши и малко бисквити и продължи да й подава разни украшения, а тя ги окачваше, като от време на време посръбваше кафе и хапваше по някоя бисквитка. Той й посочваше подходящо място за всяка играчка и накрая, когато й каза къде да окачи поредното сребърно ангелче, тя се засмя и рече:
— Е, господин Джордан, винаги ли се разпореждаш така?
Той се замисли за момент, после кимна.
— Да, предполагам.
— Не го ли намираш уморително? — Посръбна от кафето, без да сваля очи от него.
— Не. — И я погледна прямо. — А ти… намираш ли го уморително? Имам предвид даването на заповеди? — Усещаше, че тя също е привикнала да ръководи. В нея имаше някаква скрита авторитетност.
Сам каза без колебание:
— Да. Много.
— Затова ли си тук?
Въпросът бе твърде директен и тя помълча, преди да отговори.
— Донякъде.
На Тейт му мина през ума, че може би е преживяла нервна криза. Беше сигурен, че причината за идването й в ранчото е сериозна, както и че Сам не е просто избягала от къщи домакиня. Ала не забелязваше никакви признаци, които да пораждат и най-малко съмнение в душевното й здраве. Просто не знаеше какво да мисли.
— Саманта, с какво се занимаваш, когато не си в Калифорния и не работиш в ранчото?
Нямаше никакво желание да му обяснява, но й харесваше, че разговаря с нея така открито. Не искаше да разваля отношенията си с него, като се прави на остроумна и го пропъди с поток от нищо неозначаващи фрази. Харесваше и уважаваше този мъж. Е, понякога го ненавиждаше, ала това не променяше факта, че той е добър в работата си. Имаше ли смисъл да се преструва пред него?
— Пиша реклами. — Представяше работата си твърде опростено, но и това бе някакво начало. Можеше да се каже, че в „Крейн, Харпър и Лауб“ тя също е нещо като помощник-управител. Мисълта за това изведнъж я накара да се усмихне.
— Какво ти е толкова смешно? — озадачено я погледна той.
— Нищо. Просто си помислих, че в известен смисъл длъжностите ни си приличат. В рекламната агенция, където работя, има един човек на име Харви Максуел. Той е нещо като Бил Кинг. Възрастен е като него, скоро ще се оттегли и… — Веднага съжали, че го е изрекла. Ако той си помислеше, че се домогва до мъжка длъжност, щеше да я намрази. Но когато спря насред думата, Тейт Джордан само се усмихна.
— Хайде, кажи го.
— Какво да кажа? — помъчи се да се направи на учудена тя.
— Че вероятно ще заемеш неговото място.
— Защо мислиш така? — Въпреки новопридобития си тен Саманта поруменя. — Не съм го казвала.
— Нямаше нужда. Каза, че длъжностите ни си приличат. Значи си помощник-управител, нали? — По някаква непонятна за нея причина Тейт Джордан изглеждаше доволен, сякаш това го забавляваше. — Много хубаво. Харесваш ли работата си?
— Понякога. Но от време на време напрежението става непоносимо, същинска лудница, и тогава я мразя.