От август насам бе проляла доста сълзи на този диван, но Джон не се върна. През октомври замина на удължен уикенд в Доминиканската република, получи развод и пет дни по-късно се ожени за Лиз. Саманта вече знаеше, че Лиз е бременна, тя лично го обяви една вечер по телевизията и новината я прониза като нож.
Гледаше я със зяпнали уста, шокирана. Значи Джон затова я беше напуснал. Заради детето… заради бебето… сина, който не можеше да му роди. Ала с времето започна да разбира, че това не е единствената причина.
В брака им бе имало доста неща, които не бе забелязвала, не бе искала да забележи, защото обичаше Джон толкова много. Непрестанното му съперничество с нея, чувството му на несигурност заради напредването й в кариерата. Нищо, че беше един от водещите телевизионни новинари в страната, нищо, че където и да отидеше, хората се тълпяха да му искат автографи, той сякаш винаги се боеше, че успехът му е нещо ефимерно и всеки момент може да го напусне, че ще го заменят с друг, че рейтингите ще съсипят живота му. При Сам нещата стояха по-различно. Като заместник-директор на творческия отдел във втората по големина рекламна агенция в Америка положението й бе несигурно, но не чак толкова, колкото неговото. И нейната професия беше капризна, ала тя имаше зад гърба си достатъчно печеливши кампании, за да се чувства уязвима пред ветровете на промяната. През дългите самотни вечери тази есен в съзнанието й се връщаха мигове и епизоди, фрагменти от разговори, неща, които той бе казвал…
„За Бога, Сам, та ти успя да стигнеш върха, а си едва на трийсет години! Ама че работа, с премиите печелиш повече пари от мен.“ Сега разбираше, че и това го е дразнело. Но какво трябваше да направи? Да напусне работа? Ала защо? В нейния случай нищо не й пречеше да работи. Не можеха да имат дете, а Джон не бе съгласен да си осиновят.
— Не е същото, когато не е твое собствено.
— Но то става твое. Виж, бихме могли да си вземем новородено, достатъчно сме млади, за да претендираме за най-доброто. Едно детенце би означавало толкова много, скъпи. Помисли за това…
Очите й светваха, когато обсъждаха тази тема. Неговите винаги оставаха безизразни. И този път, както обикновено, той бе поклатил глава. Отговорът на въпроса за осиновяването неизменно бе „не“. Сега вече Джон нямаше за какво да се притеснява. След три месеца щеше да му се роди първото дете. Негово собствено. Тази мисъл винаги отнемаше дъха на Саманта като юмрук в стомаха.
Стигна горната площадка, отвори вратата и се опита да не мисли за него. Напоследък апартаментът миришеше на плесен. Прозорците бяха винаги затворени, температурата вътре бе прекалено висока, всичките й растения загиваха, а тя нито ги изхвърляше, нито се грижеше за тях. Цялото жилище лъхаше на изоставеност и липса на любов, сякаш някой се прибираше тук само за да се преоблича и толкоз. Наистина беше така. От септември Саманта не бе готвила нищо, ако не се смята кафето. Прескачаше закуската, по правило обядваше с клиенти или с други служители от „Крейн, Харпър и Лауб“, а за вечерята обикновено забравяше. Или пък, ако съвсем й прималяваше, по пътя към къщи вземаше някой сандвич и го ядеше направо от восъчната хартия, крепейки го на коляно, докато гледаше новините по телевизията. Не бе виждала родителите си от лятото, но това всъщност не я притесняваше. От лятото тя не живееше истински и понякога се питаше дали това ще се промени някога. Единственото, за което можеше да мисли, бе раздялата с Джон: как й го бе казал, защо я беше напуснал и че вече не й принадлежи. Болката бе отстъпила място на гняв, гневът бе довел след себе си тъга, тъгата бе преминала в печал, която се бе превърнала отново в гняв. Накрая, някъде около Деня на благодарността, чувствата й бяха така изпепелени, че беше като вцепенена. Почти провали най-голямата рекламна кампания в кариерата си, а преди две седмици се наложи да се заключи в кабинета си и да легне. За момент й се бе сторило, че ще получи пристъп на истерия, дори може би ще припадне или пък ще се хвърли на врата на първия срещнат и ще избухне в сълзи. Сякаш вече си нямаше никого, нито един близък човек, който да държи на нея. Баща й бе починал, докато учеше в колежа. Майка й живееше в Атланта с мъж, когото намираше очарователен, но Сам не споделяше мнението й. Той беше лекар, ужасно надут и самодоволен. Е, поне тя беше щастлива. Тъй или иначе не бяха особено близки, майка й не беше човекът, към когото можеше да се обърне. В интерес на истината до ноември Сам дори не бе й казала за развода. Докато една вечер тя се обади по телефона и я завари разплакана. Държа се мило, но не направи почти нищо, за да заздрави връзката помежду им. За тях двете вече бе твърде късно. И Сам копнееше не за майка си, а за мъжа, до когото бе лежала, когото бе обичала, с когото се бе смяла през последните единайсет години, мъжа, когото познаваше по-добре от собствената си кожа, който я караше да се чувства щастлива сутрин и сигурна през нощта. Сега него го нямаше. Съзнанието за отсъствието му безотказно изпълваше очите й със сълзи, душата й — с отчаяние.