— То само контролира симптомите. Няма да ги излекува.
Хароче пренебрежително махна с ръка, заличавайки разликата.
— Въпрос на медицинска терминология, но без практически смисъл. А аз съм практичен човек. Проучих докладите за вашите дендарийски операции, изпълнени за ИмпСи. Вие и Саймън Илян сте били изключителен екип.
„Бяхме най-добрите, о, да!“ Майлс неопределено изсумтя, внезапно престанал да разбира накъде клони Хароче.
Генералът криво се усмихна.
— Да заемаш мястото на Илян е адски сложна задача. И аз не искам да се отказвам от нито едно преимущество. Сега, след като имах възможност лично да работя с вас и подробно да прегледам докладите ви… все повече се убеждавам, че Илян е допуснал голяма грешка, като ви е уволнил.
— Това не беше грешка. Заслужавах дори по-сурово отношение. — Устата на Майлс внезапно пресъхваше.
— Не мисля така. Според мен реакцията на Илян е била прекалена. Според мен е било достатъчно да направи писмена забележка в личното ви досие. — Хароче сви рамене. — И щяхте да си го прибавите в колекцията. И преди съм работил с хора като вас, готови да поемат рискове, каквито никой друг не би се решил да поеме, и да постигнат резултати там, където никой не може да ги постигне. Аз обичам резултатите, Майлс. Много ги обичам. Наемниците от Дендарии са били огромна ценност за ИмпСи.
— И все още са. Комодор Куин няма да се поколебае да харчи парите ви. И да доставя стоката ви. — Сърцето му биеше все по-силно.
— Не познавам тази жена, Куин. Освен това тя не е бараярка. По-скоро бих предпочел — ако лечението ви е успешно, — да върна на това място вас.
Майлс трябваше да преглътне, за да си поеме дъх.
— И всичко… да е като преди, така ли? Да продължа оттам, където прекъснах? — „Дендарийците… Адмирал Нейсмит…“
— Не, не точно оттам. Първо, според моите изчисления още преди около две години е трябвало да ви повишат в капитан. Но мисля, че двамата с вас можем да бъдем такъв екип, какъвто сте били вие с Илян. — Очите на Хароче леко проблеснаха. — Навярно ще ми простите тази капчица честолюбие, ако кажа „дори по-добър“? Ще съм горд да ви приема на борда, Воркосиган.
Майлс седеше парализиран. За миг единственото, за което можеше идиотски да мисли, бе: „Добре, че получих припадък снощи, иначе сега пак щях да се търкалям на килима.“
— Аз… аз… — Ръцете му се тресяха, главата му пламна от възторг. „Да! Да! Да!“ — Аз… първо ще трябва да приключа случая. Да върна на Грегор шоколадовата му верижка. Но после… естествено! — Прехапаната му устна отново се разцепи от болезнена, но неудържима усмивка. Майлс облиза солена капка кръв.
— Да — търпеливо отвърна Хароче, — точно това казах и аз току-що.
Сякаш го обля ледена вода, която угаси горещия му възторг. „Какво?“ Той се чувстваше неспособен да мисли свързано. Пред вътрешният му поглед изплува картина от миналото: корабен док, претъпкан с войници на „Дендарии“, които скандираха: „Нейсмит, Нейсмит, Нейсмит!“
„Моята първа победа… А спомняш ли си какво ти струва тя?“
Усмивката му застина.
— Аз… Аз… Аз… — Той преглътна два пъти, после се прокашля. Като ехо от дълбок, дълъг тунел, той чу собствения си — на кой него? — глас, който казваше: — Ще трябва да обмисля това, господин генерал.
— Моля, помислете си — сърдечно отвърна Хароче. — Ще ви трябва време. Но не ме дръжте дълго в напрежение — вече си представям как мога да използвам „Дендарии“, за да се справя с една много неприятна ситуация, която се заформя край станция Клайн. Бих искал да я обсъдя с вас, ако ще участвате. Трябва ми съвета ви.
Очите на Майлс бяха широко отворени, зениците — разширени, а лицето му — бледо и покрито с пот.
— Благодаря ви, генерале — изхриптя той. — Много ви благо…
Майлс изпълзя от от стола си, все още усмихвайки се с кървящата си уста. Едва не се блъсна във вратата като пиян — Хароче я отвори точно навреме. Измърморвайки няколко несвързани думи на секретаря на Хароче, Майлс си осигури наличието на очакващия го с колата Мартин точно в момента, когато се добра до изхода на зданието.
Отърва се от присъствието на Мартин, сядайки самотен в задното отделение на кабината. Той поляризира стъклото на покрива, мечтаейки също толкова лесно да може да скрие потресеното изражение на лицето си. Чувстваше се така, сякаш беше избягал от бойното поле. Но какво го беше ранило в тази сияеща тържествуваща усмивка?
Отстъплението му продължи и когато се прибра в замъка Воркосиган. Мина приведен покрай личните слуги на майка му и по широка дъга заобиколи стаите на Илян. Заключи се в спалнята си и се зае да крачи напред-назад докато не откри, че погледът му не се откъсва от комуникационния пулт. Пултът сякаш се взираше в него с очите на Хор. Тогава той се спаси с бягство на горния етаж, в миниатюрната стаичка със старото, с масивни подлакътници, кресло. Най-накрая той усети, че това помещение е достатъчно малко — точно като за него, успокояващо като усмирителна риза. Този път не взе със себе си нито бренди, нито дядовия си кинжал. Това щеше да е излишно.