ГЛАВА 26
Само час преди времето, в което работещите в щаба на ИмпСи си отиваха вкъщи — или поне онези щастливци, които бяха дневна смяна, — Майлс спря с малката си войска пред страничния вход на зданието, готов за, както мислено кръсти тази операция, „Атака срещу централата на хлебарките“. Майлс вече беше доволен от твърде неудобните габарити на старата графска лимузина: той успя да побере всички в задното отделение и да направи оперативен инструктаж по пътя от Имперския научноизследователски институт, спестявайки по този начин няколко ценни минути.
Отново бе мобилизирал Иван, както и самия Саймън Илян, облечен, по настояване на Майлс, в зелена униформа с всички военни отличия. Следваше ги доктор Уедел, който внимателно носеше омачкана картонена кутийка с надпис „Култивирана тъкан от мишка, замразена, серия 621А, 12 бр.“, макар че съдържанието му не беше такова. Последна поред, но не по значение, ги следваше с дългите си крака Делия Куделка.
Дежурният ефрейтор на пропуска тревожно вдигна поглед към влизащия през вратата Майлс, който се приближи с широки крачки и леко се усмихна.
— Генерал Хароче е заповядал на дежурящите на този пост да му докладвате всеки път, когато влизам и излизам оттук, нали така?
— Откъде… Да, милорд Ревизор. — Ефрейторът огледа групата на Майлс и отдаде чест на Илян, който вежливо му отвърна.
— Ами тогава недейте.
— Ъ-ъ… слушам, милорд Ревизор. — Съдейки по вида му, дежурният изпадна в лека паника, каквато можеше да изпитва житно зърно, предвиждащо, че всеки момент ще бъде смляно между два камъка.
— Всичко е наред, Сметани — мимоходом го увери Илян и ефрейторът признателно се отпусна.
Процесията продължи по коридорите на ИмпСи. Първата цел на Майлс беше зоната за арест, която се намираше във вътрешния сектор на втория етаж. Майлс нареди на дежурния офицер:
— Много скоро ще се върна да разпитам капитан Галени. И очаквам да го заваря жив, когато дойда. Вие лично отговаряте за това. Междувременно, госпожица Куделка ще влезе при него. Освен нея, не пускайте никого — никого, дори началниците си — „Особено началниците си!“ — да влиза в затворническия блок до моето завръщане. Ясно ли ви е?
— Тъй вярно, милорд Ревизор.
— Делия, не оставяй Дъв нито за секунда, докато не се върна.
— Разбирам, Майлс — Делия решително вирна брадичка. — И… благодаря ти.
Той кимна.
Надяваше се, че по този начин ще блокира всякаква възможност да организират в последната минута подходящо „самоубийство“ на Галени. Хароче вече трябваше да е готов да прибегне към този план във всеки момент — номерът бе в това, да не му предоставят този момент. Майлс поведе останалите си хора си към Стопанския отдел, където приклещи в ъгъла началника, застаряващ полковник. След като го увериха, че интересът на Имперския Ревизор към графика за поддръжка на въздушните филтри не се дължи на недоволство от работата на отдела му, полковникът прояви всяческа готовност за съдействие. Майлс го взе със себе си.
Искаше му се да е на четири места едновременно, но всичко трябваше да бъде изпълнено в точен ред, като доказателство в петмерната математика. Да бъдеш озарен от блестяща идея е едно; да я докажеш — съвсем друго нещо. След като взе със себе си един лаборант от Криминологията, той бързо поведе групата към най-ниските подземни етажи, в хранилището за веществени доказателства. Само след няколко минути неговият екип от непогрешими свидетели се бе строил в петия ред на „Оръжия IV“. Уедел остави кутията си на пода и се облегна със скръстени ръце на стелажа. Този път, по изключение, скептичният му израз на интелектуално превъзходство беше скрит под нескрит интерес към ставащото.
Лавица номер 9 се оказа извън пределите на досегаемост на Майлс. Наложи му се да помоли Иван да свали оттам познатата запечатана кутийка за биопрепарати. Ревизорският му печат беше непокътнат. Двете останали крехки кафяви капсули спокойно очакваха своя час. Майлс извади едната и я претърколи между палеца и показалеца си.
— Добре. Всички гледайте внимателно. Започваме. — Майлс силно стисна капсулата, счупи я и два пъти я размаха над главата си. За миг във въздуха увисна ръждивочервен прах, като опашка на комета, след което се разсея. На пръстите му остана тъмно петънце. Майлс забеляза, че Иван беше спрял да диша.
— Колко трябва да чакаме? — попита Майлс доктор Уедел.
— Бих казал, поне десет минути, за да се разпространи из цялата стая — отвърна биологът.
Майлс се опита да успокои душата си и да събере търпение. Илян гледаше някъде във въздуха със застинало изражение. „Да — помисли си Майлс, — това е оръжието, което те е убило. Не можеш да го хванеш, но то може да те хване…“