Когато се спасяваха хора, те трябваше да остават в безопасност. Нима смисълът не беше в това? „И после всички живеем щастливо, нали?“ Докато не умрем. Но сега, с надвисналата над него заплаха за уволнение по медицински причини, можеше ли да бъде толкова сигурен, че Таура първа ще си отиде? Може би в крайна сметка първи щеше да е адмирал Нейсмит…
— Това беше една от първите ми спасителни операции. И, в известен смисъл, една от най-добрите досега.
— Любов от пръв поглед ли беше?
— Мм… честно казано, не. По-скоро приличаше на ужас от пръв поглед. За да се влюбя, ми трябваше около час.
— С мен беше същото. Започнах да се влюбвам в теб едва когато се върна за мен.
— Нали знаеш, че… това не започна точно като спасителна операция. — Явно преумаляване. Всъщност го бяха наели да „сложи край на експеримента“.
— Но ти я превърна в спасителна. Струва ми се, че това е любимото ти занимание. Винаги си щастлив, когато спасяваш някого, независимо от това колко опасно може да стане.
— Не всички награди в работата ми се измерват в пари. Не отричам, че изпитвам емоционална потребност да измъквам някого напълно отчаян от дълбока-предълбока яма. Особено когато никой друг не вярва, че е възможно. Обожавам да се самоизтъквам и публиката винаги е толкова благодарна. — „Е, Ворберг може би не е.“
— Понякога се чудя дали не си като онова бараярско момче, за когото ми разказа. Онзи, който раздавал на всички печен дроб за Зимния празник, защото самият той много го обичал. И винаги много се огорчавал, че никой не подарявал дроб на него.
— Аз нямам нужда да ме спасяват. Обикновено. — Миналогодишният му престой на Архипелага Джаксън бе едно от малкото изключения. Изключвайки и факта, че споменът му за това време представляваше тримесечно бяло петно.
— Мм, всъщност нямам предвид точно спасяване, а това, което следва след спасяването. Свобода. Ти разхвърляш около себе си свобода винаги, когато можеш. Може би постъпваш така, защото това е, което искаш ти.
„И не мога да я постигна?“
— Не. Просто обичам притока на адреналин.
Вечерята им пристигна — на две колички. Майлс посрещна сервитьора на вратата и незабавно го отпрати. И те с Таура се заеха с мили домашни задължения — да подредят блюдата. Каютата бе толкова просторна, че масата дори не беше сгъваема, а обикновена, здраво завинтена за палубата. Майлс пощипваше парченца от храната си, наблюдавайки как яде Таура. Когато я хранеше, винаги някъде в душата си се усещаше по странен начин щастлив. А и зрелището, само по себе си, беше внушително.
— Да не пропуснеш тези пържени сиренца с лютив сос — услужливо посочи той. — В тях има много калории, сигурен съм.
— Благодаря.
Последва дружеско мълчание, нарушавано само от равномерно мляскане.
— Доволна ли си? — попита Майлс.
Таура преглътна още едно парче от някаква разтапяща се в устата вкуснотия — този път приела веществената форма на пирожка с формата на звезда.
— О, да.
Майлс се усмихна. Е, реши той, тя определено имаше дарба за щастие, предвидливо живеейки само в настоящето. Дали мисълта за ранната й смърт стоеше на рамото й като лешояд?…
„Да, разбира се, че да. Но хайде да не си разваляме настроението.“
— А ти не беше ли разочарована, когато миналата година откри, че всъщност съм лорд Воркосиган? Че адмирал Нейсмит не е истински?
Таура сви рамене.
— Стори ми се нормално. Винаги съм смятала, че трябва да си някакъв преоблечен принц.
— Нищо подобно! — разсмя се той.
„Боже, избави ме от Императорския трон, амин.“ Или може би лъжеше именно сега, а не тогава? Може би адмирал Нейсмит бе истинският, а лорд Воркосиган — наложената върху него маска? Монотонният бетански акцент на Нейсмит толкова гладко се откъсваше от езика му. А гърлените бараярски гласни на Воркосиган изискваха все по-големи съзнателни усилия. Толкова лесно се вмъкваше в кожата на Нейсмит, а да се върне в тази на Воркосиган беше толкова… мъчително.
— Всъщност — поде нишката на предишния разговор той, уверен че Таура няма да възрази — свободата е точно това, което не искам. Не искам да се мотая без цел или… да остана без работа. — „Особено последното.“ — Не искам свободно време… освен моменти като този, разбира се — припряно прибави Майлс. Тя окуражително кимна. — Искам… да съм такъв, какъвто ми е писано. Да съм или да стана самия себе си дотолкова, доколкото е възможно.
Затова и измисли адмирал Нейсмит — за да запази в личността си всичко онова, за което нямаше място на Бараяр.
Бог е свидетел — стотици пъти бе мислил по този въпрос. Понякога му се искаше окончателно да се откаже от Воркосиган и да стане просто Нейсмит. С ритник да отхвърли финансовите и патриотични окови на ИмпСи, да стане ренегат, да изкарва прехраната си със свободните наемници от Дендарии. Ала това пътуване щеше да е еднопосочно. Ворски лорд не можеше да има собствени въоръжени сили, това беше държавна измяна, престъпление, за което се полагаше смъртна присъда. Ако тръгнеше по този път, никога нямаше да може да се завърне у дома.