А погледът на Грегор беше много, много студен.
— Продължавайте — нареди той с абсолютно неутрален тон.
— А тази дребна гадина не се отказваше. Непрекъснато напираше и напираше… Ако бях успял да го държа на разстояние още само една седмица, нямаше да има нужда да обвинявам никого. Воркосиган непрекъснато ме притискаше. Но беше ясно, че той е неуязвим и никога няма да мога да му припиша това. Галени се въртеше около него и с това привлече вниманието ми; съобразих, че като заподозрян той е още по-подходящ дори и от Воркосиган. Той не беше първият, когото избрах, но той бе… най-достъпен. И, без да броим останалото, той беше потенциален източник на притеснения за бъдещата императрица. На кого би липсвал?
Лицето на Грегор бе станало толкова безизразно, че изглеждаше почти безцветно. „Значи така изглежда, когато се разгневи.“ Интересно, дали Хароче разбира какво означава липсата на изражение по лицето на императора? Генералът сякаш беше запленен от собствената си реч и с негодувание говореше все по-бързо.
— Но малкият мерзавец продължи да напира. Три дни! Откри ония капсули в хранилището за доказателства само за три дни. Та това трябваше да му отнеме три месеца! Не можех да повярвам. Вече си мислех, че ще успея да го пратя на дългия път до Джаксън Хол и обратно, но той плътно се залепи за мен. По което и време на денонощието да се озърнех — той бе тук, зад рамото ми, обикаля цялата сграда. Трябваше да се избавя от този тип преди да съм го удушил на място. И тогава форсирах графика с обвинението на Галени, доколкото посмях, и му връчих идеален заподозрян. Но джуджето пак не пожела да се откаже! Затова му хвърлих примамката, за която мечтаеше: бях сигурен, че непременно ще я захапе, бях готов да му я натикам в гърлото, но той вече толкова се беше разлигавил… А в следващия момент отново се появи в кабинета ми с оня надменен тип, галактически биолог, а филтърът е разглобен… И сега аз съм тук долу, а той е… горе. — Хароче замълча, за да си поеме дъх.
— Каква примамка? — примигна Грегор.
„По дяволите, Хароче, не трябваше да споменаваш това, наистина не трябваше…“
След като генералът така и не отговори, пронизителният поглед на Грегор се прехвърли към Майлс.
— Каква примамка? — попита той с измамна мекост.
Майлс се прокашля.
— Предложи ми „Дендарии“. Каза, че съм можел да се върна и да работя с него при същите условия, при които работех с Илян. Не, даже по-добри. Той вмъкна там и капитанското звание.
Трите почти еднакво сащисани погледа сякаш го приковаха към стената.
— Не си ми споменавал за това — каза накрая Илян.
— Не.
— Нито на мен — добави Грегор.
— Не.
— Искаш да кажеш, че не си приел, така ли? — смаяно попита Иван.
— Не. Да. Едно от двете.
— А защо не си? — попита Илян след пауза, която изглежда продължи цяла минута.
— Не знаех дали ще мога да докажа, че това е подкуп.
— Не, не е затова. Искам да кажа, разбирам какъв подкуп е това. Бог ми е свидетел, че няма нужда да го обясняваш точно на мен — отвърна Илян. — Защо не го прие?
— И да му оставя Галени за изкупителна жертва ли? И после да позволя на такъв човек да ръководи ИмпСи през следващите десетина-двайсет години, като знам това, което зная за него? Според теб колко време щеше да мине преди да престане просто да докладва на Грегор и да започне да го манипулира чрез докладите си или по по-директен начин? Заради неговото собствено добро, разбира се, и за благото на империята.
— Нямаше да го направя. Щях да ви служа вярно, сир — настойчиво каза Хароче, но гласът му беше тих и не вдигна глава.
Грегор силно се намръщи.
„По дяволите, нека си протестира.“ Майлс заряза опитите си да лиши Хароче от такава възможност, както не би се опитал да отнеме от давещ се случайно попаднало му парче дърво. Вече не искаше от Хароче нищо повече — нито признание, нито отмъщение. Вече нямаше нужда от ответна ненавист. Майлс можеше само да оплаква Хароче — честният човек, който съществуваше до това лято, а сега бе изчезнал; сегашният Хароче, Хароче през тази зима, сам си беше избрал съдбата. „Вече нямаш никаква тежест и не можеш да ме мръднеш от мястото ми. А аз се уморих и искам да вечерям.“