— Приключихме ли тук? — въздъхвайки, попита той.
Грегор се облегна назад.
— Опасявам се, че да.
— Държите се така, като че ли е било убийство, а не беше! Това не беше измяна — продължи да упорства генералът. — Трябва да го разберете, сир.
„Опитай със «Съжалявам». Престани да се оправдаваш, просто поискай милост. Ще се изненадаш какво би могъл да постигнеш.“
— Саймън дори не пострада много!
Преднамерено бавно, Грегор се изправи и се обърна с гръб към него. Хароче отвори уста, за да продължи с отчаяните си оправдания, но непроизнесените думи заседнаха в гърлото му. Илян, който се бе прочул с язвителните си коментари, изглеждаше така, сякаш не можеше да измисли нищо подходящо.
След като императорът даде знак да отворят вратата и излезе наведен през нея, Иван изскочи незабавно след него. Илян изчака Майлс да излезе, като по стар навик не го оставяше с незащитен гръб към потенциална опасност, и го последва в коридора. Вратата се затвори със съскане зад него, прекъсвайки приглушените протести на Хароче, отрязвайки ги като с бръснач.
Всички мълчаха, докато не стигнаха до изхода на затворническия блок. Тогава Илян отбеляза:
— А пък аз си мислех, че онази фраза за борбата с изкушението е шега.
— Резултатът беше две от общо три точки, Илян. Шансът беше почти равен. И… общо взето не ми се иска да говоря за това.
— Значи той се е опитал да подкупи един от моите Ревизори — замислено проточи Грегор. — Това е държавно престъпление.
— Не мисля, че мечтая за опитите да обясня това пред военния съд, сир. Хароче и така има да отговаря за достатъчно сериозно престъпление. Едва ли можем да го унищожим по-силно. Оставете го така. Моля ви.
— Както желаете, милорд Ревизор. — Лицето на Грегор, който се беше втренчил в упор в Майлс, имаше странно изражение. Майлс неловко настръхна. Не бе нито учудване, нито изумление, което можеше да бъде оскърбително. Благоговеен страх? Разбира се, че не. — Какво те спря? Знаеш ли, и аз искам да разбера защо. Просто си длъжен да ми отговориш.
— Аз не… не знам точно как да го изразя с думи. — Майлс потърси и, за свое огромно удивление, успя да открие в себе си онзи същия необичаен остров на спокойствието. Това му помогна. — Просто понякога цената е прекалено висока, независимо от това колко силно копнееш за нещо. Единственото, което не можеш да заплатиш за най-съкровеното желание на сърцето си, е самото сърце.
— А-а — каза Грегор.
Илян бе споменал, че за написването на ревизорския му доклад ще му трябва толкова време, колкото му е отнело решаването на случая. Тази прогноза се оказа прекалено оптимистична: той не беше умножил времето по коефициента на всякакви смущаващи фактори. Майлс прекара по-голямата част от следващата седмица в стаята си, вкарвайки купища текстове и файлове с данни в своя ком-пулт. След като определи всички липсващи фрагменти, той се зае да кръстосва натам и обратно до щаба на ИмпСи, за да говори с персонала от съдебно-медицинската експертиза, клиниката и още пет-шест отдела, да вземе писмените им показания или да се уедини за разговор с генерал Алегре. Дори си организира пътуване извън Ворбар Султана, за да вземе допълнителни медицински показания от адмирал Авакли. Накрая отново провери всичко. Изобщо не му се искаше този доклад да докара обратно до краката му приливна вълна от допълнителни въпроси и уточнения, дори и без язвителните иляновски коментари в полетата на документа.
Майлс се беше съсредоточил върху съчиняването на кратко и емоционално неутрално изложение на всички пречки и дезинформации, организирани от Хароче по време на най-голямата медицинска криза на Илян. Той се ругаеше за всички очевидни признаци, които бе пропуснал — о, генералът ловко ги беше манипулирал, беше манипулирал всички! В този момент в спалнята му внезапно нахлу Иван и изкрещя с пълен глас:
— Имаш ли представа какво се случва в стаята ти за гости?!
Майлс изпъшка и прокара пръсти през косата си, махна с ръка на братовчед си да мълчи, безуспешно се опита да си спомни блестящото изречение, с което бе възнамерявал да завърши тази част от доклада си, отказа се и изключи комуникационния пулт.
— Няма нужда да крещиш.
— Не крещя — отвърна Иван. — Просто съм решителен.
— Би ли бил така любезен да изразяваш решимостта си с по-нисък тон?
— Не. Саймън Илян спи с моята майка и за това си виновен ти!
— Хм… струва ми се, че нямам никаква вина.
— Така или иначе, те го правят в твоя дом! Ти носиш известна отговорност за последствията.