— Смяташ ли да продължиш работата си в ИмпСи, макар и не като шеф… не знам… може би като консултант или нещо подобно?
— Не. След като случаят с моето… хм… своеобразно убийство е решен, излизам от играта. Защо си толкова шокиран, Майлс? Четирийсет и пет години имперска служба не могат да се нарекат трагично рано свършила кариера.
— Всъщност, да. Ще липсваш на Грегор. На всички ни.
— О, надявам се, че ще съм наблизо.
Майлс приключи ревизорския си доклад следващия следобед, включително съдържанието и сравнителния показалец. Отпусна се на въртящия се стол пред комуникационния пулт и се протегна. Докладът беше толкова пълен, колкото беше възможно да го направи, и толкова прост по стил, колкото му позволи негодуванието срещу извършеното престъпление. Едва сега, щателно изучавайки готовия документ, той осъзна колко тънко е сплитал тъканта на дори най-правдивите си дендарийски доклади, представяйки флота и техния адмирал Нейсмит да изглеждат по-добре и по този начин да гарантира, че потокът от задания няма да пресъхне. Имаше някаква сдържана, хладна безгрижност в това, че не го интересуваше как ще изглежда лорд Воркосиган, и това беше много приятно.
Докладът беше предназначен най-вече за Грегор, но не само за него. Майлс вече бе участвал от другия край на тази верига, принуден да разработва дендарийски операции въз основа на всякакъв вид съмнителни и непълни разузнавателни данни. И той твърдо бе решил, че никой нещастник, на който в последствие ще му се наложи практически да използва доклада му, няма да има основание да проклина Майлс, както той е проклинал другите.
Той записа окончателния вариант на шифрован диск и се обади на секретаря на Грегор, за да си уговори официална среща на другата сутрин. Тогава щеше да предаде доклада, заедно с веригата и печата. После той стана и тръгна да се разхожда из замъка, за да раздвижи схванатите си мускули и да хвърли един поглед на скутера си. Ченко бе обещал да направи окончателната операция за инсталиране на контролиращия припадъците чип утре следобяд. Мартин, чиито многоочакван рожден ден отмина незабелязан от Майлс, някъде по време на скорошната криза, отложи подаването на молбата си за постъпване на Имперска служба с още няколко седмици, за да избави Майлс от необходимостта да свиква с временен шофьор. Но Майлс прекрасно разбираше, че младежа няма търпение да си тръгне.
Тази сутрин лейди Алис доста любезно бе откарала Илян и скромния му багаж със собствената си кола, и домашната прислуга на графинята вече бе успяла да възстанови в апартаментите за гости първоначалния, макар и леко безжизнен ред. Майлс влезе там, за да погледа през прозореца към покритата със сняг градина и да се порадва, че не лежи замразен в криокамера. Това наистина бяха най-разкошните стаи в целия замък — и, без съмнение, с най-добър изглед от прозорците. Той си спомни как изглеждаха тези стаи по времето на дядо му: натъпкани с военни сувенири, стари книги, стара кожа и стар човек. Майлс се огледа — стаите бяха почистени, измити и празни.
— А защо не? — промърмори той, след което повтори по-силно: — А защо, по дяволите, не?
Половин час по-късно майка му го завари начело на цяла армия доброволци, състояща се от Мартин и половината от собствените й прислужници. Едни пренасяха вещите му един етаж по-долу и в другото крило на замъка, други ги подреждаха по местата им в банята, спалнята, гостната и кабинета, следвайки малко неясните указания на самия Майлс.
— Майлс, мили, какво правиш?
— Пренасям се в стаите на дядо. Вече никой не ги използва. Защо не? — Той нервно зачака някакво възражение, като мислено подготвяше защитната си реч.
— О, чудесна идея! Крайно време беше да се измъкнеш от онази малка стаичка горе. За Бога, та ти живееш там от петгодишен!
— И аз… така си помислих.
— Избрахме я за тебе само защото Илян изчисли, че ако някой се опитва да изстреля граната през прозореца, би го направил от максимално неподходящия ъгъл.
— Ясно. — Той се прокашля и продължи обнадеждено: — Смятам да заема целия втори етаж: Жълтия салон, другите гостни и всичко останало. Може да… приемам гости, да каня хора или нещо подобно.
— Когато заминем на Сергияр, цялата къща ще е на твое разположение.
— Да, но искам да имам свое място, дори когато сте тук. Преди никога не ми се е налагало. Не си бях често вкъщи.
— Знам. А сега ти си тук, а мен ме няма. Понякога животът наистина е странен. — Тя бавно се отдалечи, като тихичко си тананикаше под нос.
С толкова много носачи преместването отне само час. По тази по-подходяща площ всичко, което представляваше животът на Майлс, беше размазано в толкова тънък слой… Разбира се, във флота на „Дендарии“ имаше поне още един тон лични вещи на адмирал Нейсмит, които някак си трябваше да си вземе. В крайна сметка едва ли някой щеше да може да използва дрехите или специално пригодения за ръста му боен скафандър. Той бродеше наоколо, премествайки вещите от едно място на друго, опитвайки се да отгатне какво приложение може да им намери. Тук всичко беше много просторно. Майлс изпита пристъп на родствено съчувствие към растенията, които твърде дълго чакат пресаждане от тясната си саксия. Не че той смяташе да расте в буквалният смисъл… Израсналата в космоса Куин щеше да го нарече „домошар“. И щеше да е… наполовина права.