Навалицата около изхода на митницата стана още по-голяма; пристигащите пътници минаваха по митническия коридор и бързаха или към мястото за следващото си пътуване, или към стоящите в очакване групи хора, поздравяващи ги с делова учтивост или с роднински ентусиазъм. Майлс напразно се повдигаше на пръсти. Девет десети от тълпата се беше разпръснала, когато с бърза походка се появи Куин. Предпазливо запазвайки инкогнито, тя се бе облякла в модерни комарски цивилни дрехи: бяло копринено сако и панталон. Тоалетът прекрасно подчертаваше тъмните й къдрици и блестящите й кафяви очи; впрочем, Куин изглеждаше страхотно във всичко, което облечеше, дори в окъсана и окаляна униформа.
Тя също протегна шия и го потърси с поглед, доволно измърмори „Ха“, когато видя как той й маха с ръка иззад нечие рамо. И веднага започна да си проправя път към него през тълпата, ускорявайки крачка. Тя пусна сивия си сак, който размахваше в ръка, и те се хвърлиха в обятията си толкова силно, че Майлс едва устоя на краката си. Ароматът й би проникнал през всякакъв брой от тези глупави атмосферни филтри на станцията. „Куин, моята Куин.“ След десетина целувки те се отдръпнаха един от друг само толкова, че да могат да разговарят.
— Защо ме накара да донеса целия ти багаж? — подозрително попита тя. — Не ми хареса как прозвуча това.
— Донесе ли го?
— Да. Остана там, на митницата. Щяха да се побъркат, когато го видяха, особено оръжията. След малко се отказах да споря с тях — ти си бараярец, ти се оправяй.
— Хм, Пим. — Майлс даде знак на оръженосеца си, облечен като самия него в дискретни цивилни дрехи. — Вземи от комодор Куин квитанцията и спаси вещите ми от ония бюрократи, моля те. Преадресирай всичко за замъка Воркосиган и го изпрати с товарен кораб. После се върни в хотела.
— Слушам, милорд. — Пим получи кодовете и се отправи към митницата.
— Това ли е целият ти багаж? — попита Майлс.
— Както винаги.
— Тогава към хотела. Хубав е. — Всъщност най-добрия на станцията, категория лукс. — Аз… ъ-ъ… наех апартамент за тази нощ.
— Надявам се.
— Вечеряла ли си?
— Още не.
— Добре. Аз също.
Кратка разходка ги отведе до най-близкия терминал с транспортни машини, а краткото возене — до хотела. Обстановката там беше елегантна, широките коридори бяха застлани с дебели килими, а персоналът беше любезен и отзивчив. Апартаментът бе — според стандартите на космическа станция — просторен, което беше много удобно за целите на Майлс.
— Твоят генерал Алегре е много щедър — отбеляза Куин, докато изваждаше багажа си след кратко проучване на разкошната баня. — В края на краищата може би ще ми хареса да работя с него.
— Мисля, че ще ти хареса, но тази вечер аз плащам сметките, а не ИмпСи. Трябваше ми някое тихо местенце, където да можем да поговорим на спокойствие преди утрешната ти официална среща с Алегре и шефа на галактическия отдел.
— Тогава… не разбирам добре ситуацията. Първо получавам от теб едно-единствено нещастно съобщение, където изглеждаш като проклето зомби, и разказваш, че Илян те хванал за оная история с нещастния Ворберг. Сякаш не те предупредих! После — само тишина, цели седмици, и никакви отговори на съобщенията ми, мерзавец такъв. Накрая — ново съобщение, където отново радостно чуруликаш, че вече всичко е наред — а аз не откривам никаква връзка. И изведнъж получавам нареждане незабавно да се явя в ИмпСи на Комар, без обяснения, без никакъв намек каква е новата задача, освен твоя послепис: „донеси ми всичките неща, а товарните разходи ги пиши за сметка на ИмпСи“. Е, пак ли работиш за ИмпСи, или не?
— Не. Тук съм като консултант, за да те подготвя и да те запозная с новите ти шефове. И тях — с тебе. Сега аз… ъ-ъ… имам нова работа.
— Наистина не разбирам нищо. Искам да кажа, съобщенията ти винаги са били загадъчни…
— Трудно е да пращаш съставено по всички правила любовно писмо, когато знаеш, че всичко казано от теб ще бъде проследено от цензорите в ИмпСи.
— Но този път беше абсолютно неразбираемо. Какво става с теб? — В гласът й се усещаше същият подтиснат остър страх, какъвто изпитваше и Майлс. „Нима те губя?“ Не, не страх. Разбиране.
— Няколко пъти се опитвах да съчиня съобщение, но… всичко беше прекалено сложно и не исках да пращам по теснолъчевия канал най-важното от онова, което исках да ти кажа. Редактираният вариант звучеше като несвързани идиотщини. И изобщо, трябваше да те видя лично, поради… поради много причини. Това е дълга история и по-голямата част е засекретена, факт, който възнамерявам напълно да пренебрегна. Мога, нали знаеш. Искаш ли да слезем в ресторанта да вечеряме, или ще си поръчаме в стаята?