— Майлс… аз не мога да върша твоята работа. Изобщо не съм готова.
— Ти вече вършеше моята работа. Още малко — и ще преминеш своята готовност, Куин. Аз ти го казвам.
Тя се усмихна на добре познатата й страст в гласа му — „пълен напред!“ — която толкова често ги довеждаше до напълно невъзможни резултати.
— Признавам… че исках да поема част от командването на „Дендарии“. Но не толкова скоро, и не по такъв начин.
— Сега е моментът. Твоят момент. Моят момент. Така е.
Тя напрегнато се вгледа в него, озадачена от гласа му.
— Майлс… не искам да остана на една планета през целия си живот.
— Планетата е адски огромно място, Ели, когато стигнеш до подробностите. А и в Бараярската империя има три планети.
— Значи е три пъти по-лошо! — Куин се наведе напред и стисна дланта му с двете си ръце. — Ами ако аз ти направя контрапредложение? Зарежи Бараярската империя. Флотът на „Дендарии“ няма нужда от имперски договори, за да съществува, макар че трябва да призная, че те бяха много изгодни. Флотът съществуваше още преди Бараяр да се появи на хоризонта и може да продължи да съществува след като империята потъне в скапания си гравитационен кладенец. Ние сме жители на космоса, на нас не ни трябват планети, на които да заседнем като в блато. По-добре ти ела с мен! Бъди адмирал Нейсмит, изтръскай калта от ботушите си. С радост ще се омъжа за адмирал Нейсмит, ако го искаш. Двамата ще сме такъв екип, че за нас ще разказват легенди. Ти и аз, Майлс, далеч оттук! — Едната й ръка описа кръг във въздуха, но другата продължи да стиска дланта му.
— Опитах, Ели. Опитвах седмици наред. Нямаш представа колко упорито опитвах. Но аз никога не съм бил наемник, никога. Нито за миг.
В кафявите й очи проблесна гняв.
— И ти смяташ, че това ти дава морално превъзходство над всички нас?
— Не — въздъхна той. — Но това ме прави Майлс Воркосиган. А не Майлс Нейсмит.
Куин поклати глава. О, пак онзи отказ. Майлс познаваше кухия му кънтеж.
— В теб винаги е имало нещо, което никога не съм успявала да достигна. — В гласът й се усещаше болка.
— Знам. Години наред се опитвах да залича лорд Воркосиган в себе си. Но не успях, дори заради теб. Не можеш просто да избереш една част от мен, Ели: да вземеш парченцето, което ти харесва, а останалото да оставиш на масата. — Той с разочарован жест показа масата и изсъхващата им вечеря. — Мен не ме сервират на порции. Всичко или нищо.
— Ти можеш да бъдеш всичко, което решиш, Майлс, и където поискаш!
Той мрачно се усмихна.
— Не. Открих, че и аз имам предели — на друго ниво. — Този път той взе ръцете й в своите. — Но може би ти имаш избор. Да идем на Бараяр, Ели, и бъди… и бъди отчаяно нещастна с мен?
От гърдите й се изтръгна смях.
— Какво е това, пак ли откровение?
— На дълъг път не може по друг начин. А аз говоря за много дълъг път.
— Майлс, не мога. Искам да кажа, твоята родина е хубава — за планета, — но там долу е ужасно.
— Можеш да го направиш не толкова ужасно.
— Не мога… не мога да съм онова, което искаш. Не мога да съм твоята лейди Воркосиган.
Майлс извърна очи, погледна встрани и разпери ръце.
— Мога да ти дам всичко, каквото имам. Не мога да ти дам по-малко.
— Но в замяна искаш всичко, каквото съм аз. Адмирал Куин ще изгори… и от пепелта ще се появи лейди Воркосиган. Не съм голям специалист по възкръсенията, Майлс. Това е по твоята специалност. — Тя безпомощно поклати глава. — Ела с мен.
— Остани тук с мен.
„Любовта не побеждава всичко.“ Докато наблюдаваше изписаната на лицето й вътрешна борба, Майлс по ужасяващ начин се почувства като Хароче. Навярно и генералът не се бе наслаждавал на своя миг на морално мъчение. „Единственото, което не можеш да размениш за най-съкровеното си желание на сърцето си…“ Майлс стисна ръката й по-силно; сега той с цялото си сърце желаеше не любов, а истина.
— Тогава избери Ели. Която и да е тя.
— Ели е… адмирал Куин.
— Така си и мислех.
— Тогава защо ми причиняваш това?
— Защото трябва да решиш сега, Ели, веднъж и завинаги.
— Ти ме принуждаваш да реша така, не аз!
— Да. Напълно вярно. Мога да продължа нататък с теб. Мога да продължа и без теб, ако се наложи. Но не мога да спра на място, Ели, дори заради теб. Пълният покой — това не е живот, а смърт. Знам го.
Тя бавно кимна.
— Поне това ми е ясно. — И се зае със супата си, наблюдавайки как той я наблюдава, как тя го наблюдава…
Любиха се за последен път — и в памет на отминалите времена, и като сбогуване, и, както разбра Майлс, като последен отчаян опит всеки да достави такова удоволствие на другия, че да си промени мнението. „Тогава ще трябва да променим не само решението си, а и самите себе си“.