— О? Чувал съм, че е много уравновесен човек. Сергияр определено има стратегическо място в трансферния възел, но мислех, че с това се занимава галактическият отдел. Илян се застрахова за бъдещето, предполагам. — Майлс въздъхна. — Е, сега спокойно мога да се прибера вкъщи. Когато в службата решат, че им трябвам, може да ме откриете в замъка Воркосиган.
Секретарят зловещо се усмихна.
— О, ако ни потрябвате, ще ви открием, където и да сте.
Една от вътрешните шеги на ИмпСи. Майлс послушно се разсмя и избяга.
Към последния асансьор той се насочи едновременно с капитан в зелена униформа — тъмнокос субект на средна възраст с внимателни, полускрити от тежките вежди орехово-кафяви очи и римски профил с месест, рязко очертан нос: позната физиономия, която изобщо не очакваше да види.
— Дъв Галени! — възкликна Майлс. — Какво правиш тук?
— О, здрасти, Майлс — усмихна се Галени, доколкото изобщо можеше да се усмихва, тоест радостно изкриви лице. Беше малко по-възрастен и по-пълен откакто Майлс го видя за последен път, но изглеждаше много спокоен и уверен в себе си. — Работя, разбира се. Поисках да ме прехвърлят тук.
— За последен път те видях в контраразузнаването на Комар. Повишили ли са те? Да не би ненадейно да си изпитал копнеж към канцеларската, а не към полевата работа? Или си дошъл да се погрееш на лъчите от самия център на имперската власт — а те, между другото, са малко радиоактивни?
— Всичко гореизброено, плюс… — Галени се озърна, сякаш за да се увери, че са сами. Какво можеше да е толкова тайно, че да трябва да се шепне тук, в самото сърце на лабиринта? — Има една жена…
— Мили Боже, това ми прозвуча като казано от братовчед ми Иван. И така, ти, жена — и още какво?
— Не смей да ми се подиграваш. Нима все още не си свързан с… ъ-ъ… подобни завидни отношения с онази страхотна Куин?
Майлс си спомни за последния си спор с Ели и овладя потръпването си.
— Повече или по-малко. — При първа възможност трябваше да се върне и да уреди въпроса с нея. Тя бе изстинала достатъчно, за да отиде да го види на люка на совалката на „Перегрин“, но сбогуването им беше официално и сдържано.
— Тогава ще разбереш — тактично каза Галени. — Тя е комарка. От рода Тоскана. След като получила докторска степен по бизнес-теория на Комар, започнала работа в семейния транспортен концерн. Сега е във Ворбар Султана като постоянен лобист на търговската група и представлява всички комарски транспортни компании, нещо като свръзка между тях и Империята. Блестяща жена.
От устата на Галени, самият той защитил докторат по история още преди да стане един от първите комарци, приети на имперска военна служба, това беше огромна похвала.
— Ами тогава… ухажваш ли я, или смяташ да я назначиш в своя отдел?
Майлс можеше да се закълне, че Галени почти се е изчервил.
— Това е сериозно, Воркосиган.
— И амбициозно. Ако е от семейството на ония Тоскана.
— И аз някога бях от „ония“ Галени. Преди моята фамилия да получи това „и“ в края си.
— Мислиш да възстановиш семейното богатство, така ли?
— Ммм… времената се промениха. И миналото никога няма да се върне, а нещата продължават да се движат напред. Струва ми се, че е настъпил моментът да проявя малко амбиция. Наближавам четирийсетте, нали знаеш.
— И с трепереща походка куцукаш към ръба на пропастта — към пълната старческа немощ — ухили се Майлс. — Е, моите поздравления. Или би трябвало да ти пожелая късмет?
— Май че ще предпочета късмета. Поздравленията засега са преждевременни. Но скоро и на тях ще дойде ред, надявам се. Ами ти?
„В момента любовният ми живот е прекалено сложен. Или поне… животът на адмирал Нейсмит.“
— А, питаш за работата. Ами… хм, точно сега съм свободен. Тъкмо се връщам от кратка галактическа обиколка.
Галени разбиращо повдигна вежди — сигурно пазеше ярки спомени от собствената си кратка среща с наемниците на Дендарии и „адмирал Нейсмит“; оттогава бяха минали само няколко години.
— Нагоре и навътре или надолу и на улицата?
Майлс посочи асансьора за надолу.
— Към вкъщи. Имам няколко дни отпуска.
— Тогава може би ще се видим някъде в града. — Галени се вмъкна в асансьора и весело отдаде чест на Майлс.
— Надявам се. Довиждане. — Той се качи в своя асансьор и слезе на първия етаж.
Когато стигна на пропуска, Майлс позабави крачка, опитвайки се да разреши малък проблем. Винаги, когато се прибираше вкъщи след окончателния доклад за изпълнено задание, той или викаше кола от гаража на графа, шофирана от оръженосец или прислужник, или — което се случваше по-често — откриваше колата да го очаква, без да ги е предупредил. Но оръженосците, прислугата, колите и другите елементи на домашната обстановка бяха прехвърлени заедно с графа и графинята във вицекралския дворец на Сергияр (макар майка му да му бе писала, че термина „дворец“ било явен евфемизъм). Дали не трябваше да поиска автомобил от гаража на ИмпСи? Или да повика такси? Въпреки че можеше да бъде сигурен: всяко такси, което дойдеше тук, първо щеше да бъде претърсено от охраната. А оскъдния си багаж беше пратил вкъщи директно от космодрума.