— А, не, господин лейтенант. За щастие.
— Добре. — Той взе раницата си след като едва не се сблъска с ефрейтора, който със закъснение се опита да му я подаде. От сенките под стола на пазача го гледаха две обзети от котешка параноя жълто-зелени очи. Младежът имаше интересна колекция от дълги черни котешки косми отпред по униформата и дълбоки, полузараснали драскотини по ръцете. Забавленията с домашни любимци по време на дежурство бяха грубо нарушение на устава. Но девет часа всеки божи ден в този тесен бункер… момчето трябваше да се е побъркало от скука.
— Ключалките са пренастроени за вашите длани, господин лейтенант — услужливо прибави ефрейторът. — Проверих всичко. Два пъти. Да ви помогна ли с раницата? Знаете ли колко време ще останете? И ще има ли тук… някакви мероприятия?
— Нямам представа. Ще ти съобщя. — Хлапето явно копнееше да поговори с някого, ала Майлс бе уморен. Може би по-късно. Той обърна за да поеме дългия път по пътеката към дома, после се обърна. — Как я кръсти?
— Сър?
— Котката.
На лицето на младежа се изписа паника. Изглежда, най-после си беше спомнил онази част от устава, която се отнасяше за домашните любимци.
— Хм… Зап4, господин лейтенант.
В крайна сметка, поне бе честен.
— Колко подходящо. Какво пък, всичко е наред, ефрейтор. — Майлс му отдаде чест като аналитик от щаба на ИмпСи, нещо като махване с два пръста към областта на слепоочието — аналитиците от Службата не се отнасяха с голямо уважение към всеки с коефициент на интелигентност, по-малък от техния, тоест практически към всички останали служители в ИмпСи. Пазачът благодарно отвърна с далеч по-точна и внимателна версия на същия поздрав.
„И откога ИмпСи ни пращат деца за охрана?“ Мрачните мъже, които бяха патрулирали в имението в дните на регентството, щяха да екзекутират нещастната котка на място, а после щяха да преровят останките й за шпионски устройства и бомби. Хлапето трябваше да е… м-да… „най-малко на двайсет и една, щом е в ИмпСи и е ефрейтор“. Майлс овладя лекото си потръпване и с широки крачки се насочи по пътеката под дъжда, превръщащ се в порой.
Притисна дланта си към сензорната ключалка от дясната страна на вратата. Двете крила се отвориха с величава плавност, пропускайки го вътре и незабавно се затвориха след като пристъпи вътре. Много странно усещане — да си отваря вратата самичък; преди тук винаги бе стоял оръженосец в кафяво-сребристата униформа на Воркосиган и отваряше вратата. „Кога са автоматизирали тази врата?“
Огромният вестибюл с под на черно-бели квадрати изглеждаше хладен и мрачен на фона на дъждовния сумрак. Майлс едва не извика „Светлина!“ за да включи осветлението, но се отказа и остави чантата си на пода. Никога преди замъкът Воркосиган не беше оставал изцяло на негово разположение.
— Някой ден, сине, всичко това ще е твое — за проба прошепна в сумрака той. Кънтящото ехо на думите му, отразено от пода, прозвуча като скърцане. Майлс сподави потръпването си, обърна се надясно и бавно започна да обикаля владението си.
Килимът в следващата стая приглуши самотното тропане на ботушите му. Останалите мебели — изглежда, родителите му бяха отнесли повече от половината — бяха покрити с бели, напомнящи на привидения, калъфи. Майлс обиколи целия първи етаж. Къщата му се струваше едновременно по-голяма и по-малка, отколкото си я спомняше. Озадачаващ парадокс.
Майлс надникна в гаража, заемащ цялото мазе на източното крило. Неговият гравитоскутер бе акуратно паркиран в единия ъгъл. Огромна бронирана лимузина, разкошна и блестяща, макар и остарял модел, заемаше другия ъгъл. Лимузината му напомни за бойния му скафандър. „Навярно не бива да се опитвам да шофирам и пилотирам, докато не излекувам проклетия дефект в главата си.“ Със скутера рискуваше да загине, ако получеше пристъп; с наземната кола можеше да убие всички на пътя. Миналата зима, преди да се убеди че оздравява, както му бяха обещали, беше станал много умел в уж случайното присламчване към някой с кола, когато се налагаше да отиде някъде.
Майлс се качи по едно от задните стълбища в огромната кухня на първия етаж. Като малък, тук винаги откриваше вкусни неща и интересни, заети хора, като готвачи, оръженосци, слуги и от време на време дори един изгладнял регент, дошъл да потърси нещо за хапване. Бяха останали някои кухненски прибори, но храна нямаше нито трошица — не намери нищо нито в шкафовете, нито в изключените от мрежата хладилници, високи цял човешки ръст.
Майлс включи най-малкия хладилник. Ако се наложеше да остане продължително време, трябваше да се снабди с храна. Или да си вземе прислужник. Един щеше да му е достатъчен. И все пак не искаше непознат да влиза тук… Може би някой от неотдавна пенсионираните служители на баща му живее наблизо и ще може да го уговори да се върне за няколко дена. Но можеше и да не се задържи много тук. Можеше да си купи някаква готова храна — само не от военната кухня, покорно благодаря. За сметка на това имаше впечатляващо изобилие от вино и други спиртни напитки, лежащи необезпокоявани от години в оборудваната с климатик винарска изба, чиято ключалка покорно се отвори при допира на воркосиганската му длан. Майлс взе две бутилки от любимото си червено вино, поставено там още от времето на дядо му.