— Благодаря, лельо Алис. — Майлс погледна над рамото й към слабата, позната фигура в зелена офицерска униформа, застанала в сенките на вратата вляво от стълбището. Мъжът тихо разговаряше с един от охраната на ИмпСи. — Хм, Делия, би ли завела Дъв и Лайза в Огледалната зала? Аз ще дойда след малко.
— Естествено, Майлс.
Делия се усмихна на Лайза, събра полите си с лекота, изработена в резултат на дълга практика и поведе комарците нагоре по широкото стълбище.
— Каква прекрасна млада жена — отбеляза лейди Алис, внимателно загледана след тях.
— А, имаш предвид доктор Тоскана? — реши да уточни Майлс. — Разбрах, че няма проблем да я доведем.
— О, разбира се. Тя е основна наследница на ония Тоскана, нали знаеш. Много подходящ гост — и едва не провали тази възхвала, като добави: — за комарка.
„Никой не е съвършен.“ Задълженията на Лейди Алис при императора бяха да проследи да бъдат канени Подходящите хора, само че Майлс вече бе забелязал и втория човек от този отбор, този, който по поръчка на Грегор се грижеше това да бъдат само Безопасни хора. Шефът на Имперската служба за сигурност Саймън Илян най-после приключи разговора си с офицера от охраната, който отдаде чест и излезе през вратата. Илян не се усмихна на Майлс, нито го повика при себе си, но Майлс все пак се провря покрай лейди Алис и се запъти към него за да го хване преди да е успял да изчезне след офицера.
— Господине. — Майлс небрежно козирува в стил „аналитик от ИмпСи“, а Илян му отговори с още по-далечна от оригинала версия на същия поздрав, само раздразнено махване с ръка; едва ли не го отпъди, отколкото го поздрави. Шефът на ИмпСи беше шестдесетинагодишен, с руса, започваща да посивява коса, измамно благо лице и постоянен навик да се слива с тълпата. Очевидно тази вечер бе тук служебно, да осигурява личната безопасност на императора, за което свидетелстваха и смъртоносните оръжия на хълбоците му и слушалката в дясното му ухо. Това можеше да означава само едно от двете: или че тук става нещо повече, отколкото предполагаше информацията на Майлс, или че никъде другаде не става нищо, което да го задържи в щаба, и че е оставил нещата в ръцете на своя надежден и изпълнителен заместник Хароче. — Секретарят предаде ли ви съобщението ми?
— Да, лейтенант.
— Той ми каза, че не сте в града.
— Нямаше ме. Върнах се.
— Видяхте ли… последния ми доклад?
— Да.
„По дяволите.“ Думите „Има нещо важно, което не съм включил в доклада си“, като че ли заседнаха в гърлото на Майлс.
— Трябва да поговоря с вас.
Лицето на винаги сдържания Илян изглеждаше по-безизразно от всякога.
— Във всеки случай, това не е нито времето, нито мястото.
— Така е, господине. Тогава кога?
— Чакам още информация.
Ясно. Ако не беше „бързай и чакай“, щеше да е „чакай и бързай“. Ала скоро трябваше да се случи нещо, иначе Илян нямаше да държи Майлс на разположение във Ворбар Султана, готов в рамките на един час да пристигне в щаб-квартирата. „Ако това е ново задание, дяволски много ми се иска да го получа най-сетне. Чак тогава мога да започна да разработвам планове в случай на непредвидени проблеми.“
— Отлично. Ще чакам.
Илян кимна. Но когато Майлс понечи да се отдалечи, го повика:
— Лейтенант…
Майлс се обърна.
— С кола ли дойдохте тук?
— Да. Е, докара ме капитан Галени.
— Аха. — Илян, изглежда, откри нещо интересно за гледане някъде над главата на Майлс. — Проницателен човек е този Галени.
— И аз смятам така. — Майлс се отказа от опитите си да изкопчи нещо от шефа на ИмпСи и побърза да настигне приятелите си.
Той откри всичките четирима да го чакат в широката галерия пред входа към Огледалната зала. Галени любезно разговаряше с Делия, която очевидно не бързаше да влезе в залата и да се срещне с Иван и сестрите си. Лайза разглеждаше всичко наоколо, явно очарована от антикварните вещи, изработени ръчно, и от пъстрите килими в изискани цветове, покриващи пода на галерията. Майлс се разходи из галерията с нея и се зае да изучава изкусната, изпълнена до най-малките детайли инкрустация на дървена маса: рисунката изобразяваше сцена с тичащи коне, а различните оттенъци се пресъздаваха чрез различни породи дървета.
— Всичко е толкова бараярско — сподели с него Лайза.
— Това отговаря ли на очакванията ви?
— Всъщност да. На каква възраст е според вас тази маса? И какво си е мислил майсторът, който я е направил? Смятате ли, че е можел да си представи как си го представяме ние? — Чувствителните й пръсти се плъзнаха по полираната повърхност, миришеща на изискан ароматичен восък и тя се усмихна.