Ала Майлс вече бе умирал веднъж и това не му бе помогнало. Смъртта не криеше нито загадки, нито надежди. И в засада чакаше кошмарната вероятност онези, които предишния път бяха жертвали толкова много, за да го съживят, да им хрумне да опитат отново. И да развалят всичко. Или още по-страшно, да успеят донякъде. Майлс вече бе виждал такива частично успешни криосъживявания, разум на животно — даже на растение — скимтящо в някога човешко тяло. Не. Не искаше да умре. Поне не тук, където можеха да открият тялото му. Просто в момента не можеше да понесе факта, че е жив.
А благословеният сън, компромиса между тези две състояния, отказваше да дойде при него. Но ако останеше тук достатъчно време, навярно все някога щеше да заспи.
„Стани. Стани и бягай, толкова бързо, колкото само ти можеш.“ Обратно при „Дендарии“ преди ИмпСи или някой друг да е успял да го спре. Това беше единственият му шанс, шансът на Нейсмит. Последният шанс на Нейсмит. „Бягай. Бягай. Бягай!“
Майлс седеше в креслото. Мускулите му се затресоха, мисълта за бягство биеше в главата му като заклинание.
Той откри, че ако не пие вода, не се налага да става толкова често. Все още не успяваше да заспи, ала на разсъмване мислите му започнаха да се точат все по-бавно. Една мисъл на час. Отлично.
През прозореца в стаята отново проникна светлина, правейки лампата да изглежда посърнала и бледа. Слънчев правоъгълник бавно пропълзя по изтъркания бродиран килим — също толкова бавно, колкото и мислите му, — отляво, после през центъра, после надясно, а накрая съвсем изчезна.
С настъпването на мрака градският шум навън се приглуши. Но неговият малък персонален мехур от мрак оставаше толкова изолиран от всичко останало на света, колкото която и да е криокамера.
Отдалече нечии гласове викаха името му. „Това е Иван. Пфу! Не искам да говоря с Иван.“ Той не отговори. Ако не кажеше нищо и не мърдаше, може би нямаше да го открият. Може би щяха да се махнат. Майлс впери сухите си очи в пукнатината на старата измазана стена, от която не отместваше поглед вече няколко часа.
Ала планът му не успя. В коридора пред стаичката отекна тропот на ботуши, след което викът на Иван сякаш разцепи тъпанчетата му:
— Тук е, Дъв! Намерих го!
Още нечии стъпки — бърза, тежка походка. Физиономията на Иван се появи в полезрението му, закривайки стената. Братовчед му изкриви лице.
— Майлс? Тук ли си, момче?
Гласът на Галени:
— Боже мой!
— Не се паникьосвай — каза Иван. — Просто се е прибрал и се е напил както трябва. — Той вдигна запечатаната бутилка. — Е… може и да не е… — Иван мушна с пръст лежащия редом с бутилката кинжал. — Хм.
— Илян беше прав — промълви Галени.
— Не… непременно — възрази Иван. — След като си виждал това около двайсет и пет пъти, преставаш да се тревожиш толкова. Това е просто… просто маниерът му на поведение. Ако искаше да се самоубие, щеше да го направи още преди години.
— И преди ли си го виждал в такова състояние?
— Ами… може би не точно в такова… — Загриженото лице на Иван отново скри пукнатината на стената. Той помаха с ръка пред очите на Майлс.
— Не премигва — нервно отбеляза Галени. — Може би… не бива да го пипаме. Не смяташ ли, че е по-добре да повикаме лекар?
— Искаш да кажеш, да извикаме психиатър? Категорично не. Това е адски кофти идея. Ако момчетата от психиатрията го докопат в лапите си, никога вече няма да го пуснат. Не. Това е семеен въпрос. — Иван решително се изправи. — Знам какво да направим. Да вървим.
— Можем ли да го оставим сам?
— Разбира се. Щом не е помръднал в продължение на ден и половина, значи няма да отиде далеч. — Иван замълча за миг. — Обаче… я вземи ножа. За всеки случай.
Двамата излязоха от стаята. Разумът на Майлс бавно обработи този факт, по една мисъл на четвърт час.
„Те си отидоха.“
„Добре.“
„Може би няма да се върнат.“
Но тогава, уви, те отново се появиха.
— Аз ще го хвана за раменете — каза Иван, — ти го дръж за краката. Не, по-добре първо му събуй ботушите.
Галени го събу.
— Поне не се е напрегнал като камък.
„Не, по-скоро съм се разтекъл.“ За да се напрегнеш, са необходими усилия. Ботушите му изтрополиха на пода. Иван съблече униформената си куртка, оставайки по риза и вратовръзка, нави нагоре ръкавите, пъхна ръце под мишниците му и го повдигна. Галени, както му беше указано, го хвана за краката.