Робърт Шекли
Паметливият
Когато Паметливият пристигна, за нашето село беше велик ден. Но в началото ние не го познахме, защото той скри от нас същността си. Каза, че името му е Едгар Смит и че е тапицер. Ние приехме твърденията му на доверие, както приемаме всички твърдения. Дотогава не бяхме срещали някого, който да има нещо да крие.
Той пристигна в селото ни пеша, носейки раница и един олющен куфар. Огледа магазините и къщите ни. Приближи се до мен и попита:
— Къде е полицейският участък?
— Нямаме такъв — отвърнах му аз.
— Така ли? Тогава къде е местният полицай или шериф?
— Люк Джонсън ни беше полицай деветнадесет години — казах му аз. — Но Люк почина преди две години. Ние съобщихме това в областното управление, както изисква закона. Но не са изпратили никого на негово място.
— Значи сами се обслужвате като полицаи?
— Ние живеем тихо — казах аз. — В това село няма престъпления. Защо питате?
— Защото исках да знам — отговори Смит не особено мило. — Малко знания не са толкова опасни както много незнание, а? Няма значение, мой смутен млад приятелю. Харесва ми селото ви. Харесва ми вида на дървените му сгради и стройните брястове. Харесват ми…
— Стройните какво? — попитах го аз.
— Брястове — отвърна той и показа високите дървета, които опасваха главната улица. — Не знаеше ли името им?
— Забравили сме го — казах аз смутено.
— Няма значение. Много неща са забравени, а някои бяха скрити. Но името на едно дърво не пречи на никого. Или пречи?
— Изобщо не пречи — казах аз. — Брястове.
— Запомни си го — смигна ми той. — Това е само трошица, но не се знае кога може да ти послужи. Аз ще поостана известно време в това село.
— Добре си ни дошъл — казах аз. — Особено сега, по време на жътва.
Смит ме изгледа остро.
— Аз нямам нищо общо с това. Да не си ме помислил за странстващ берач на ябълки?
— Не съм си помислил нищо такова. Но какво ще правите тук?
— Аз съм тапицер — каза Смит.
— Няма голямо търсене за такъв в селце като нашето.
— Тогава може би ще намеря нещо друго, с което да се захвана — той изведнъж ми се усмихна. — За момента обаче ми трябва квартира.
Аз го заведох до къщата на вдовицата Марсини и там той нае голямата й спалня, която се намираше в задната част на сградата и си имаше отделен вход. Той си уреди също и храната.
Пристигането му предизвика клюки и предположения. Госпожа Марсини имаше чувството, че въпросите на Смит за полицията показват, че той самият е полицай.
— Те така действат — каза тя. — Или поне така действаха. Преди петдесет години всеки трети човек беше нещо като полицай. Понякога даже децата ти можеше да са полицаи и можеха да те арестуват бързо-бързо, като че ли си им чужд. Даже по-бързо!
Но останалите я убеждаваха, че това е било отдавна, че сега животът е спокоен, че рядко се виждат полицаи, въпреки че сигурно още ги има.
Но защо беше дошъл Смит? Някои смятаха, че той е дошъл, за да вземе нещо от нас.
— Каква друга причина може да има чужденец, че да дойде в такова село?
А други смятаха, че той е дошъл, за да ни даде нещо, като изтъкваха същия аргумент.
Но ние не знаехме. Ние просто трябваше да чакаме, докато Смит реши сам да ни се разкрие.
Той се държеше с нас като останалите. Той познаваше външния свят. Приличаше ни на човек, който много пътува. И лека-полека той започна да ни прави намеци по отношение на себе си.
Един ден аз го заведох до един хълм, от който се виждаше нашата долина. Беше в средата на есента. Хубав ден. Смит заяви, че пейзажът е красив.
— Кара ме да си спомня онзи рефрен от Уилиям Джеймс — каза той. — Как беше? „Пейзажът като че ли се набива в съзнанието по-добре от всеки елемент на живота.“ А? Подходящо, нали?
— Кой е или кой е бил Уилиям Джеймс? — попитах аз.
Смит ми намигна.
— Аз ли споменах това име? Изплъзна ми се от езика, момчето ми.
Но това не беше последното, което му се „изплъзна от езика“. Няколко дни по-късно, аз му показах една грозна височинка, покрита с ниски борчета, храсталаци и бурени.
— Това изгоря преди пет години — казах му аз. — Сега не служи за нищо.
— Да, виждам — отвърна Смит. — И все пак… Както ни казва Монтен… В природата няма нищо непотребно. Дори и самата непотребност.
А после, когато минавахме през селото, той се спря да се възхити на цъфналите божури на госпожа Вогел.
— Цветята имат погледа на дете и устните на старец — промълви той. — Точно, както е казал Шазал.
Към края на седмицата, в задната част на магазина на Едмъндс, се събрахме няколко души и започнахме да си говорим за господин Едгар Смит. Аз споменах онова, което той ми бе казал. Бил Едмъндс си спомни, че Смит е цитирал един човек на име Емерсън, за да обясни, че самотата е непрактична, а обществото — фатално. Били Фореклот ни каза, че Смит му бил цитирал Йон от Хиос: че съдбата се различава много от изкуството, но създава нещата подобно на него. А госпожа Гордън внезапно ни каза най-хубавото от всичко. Едно твърдение, което Смит и казал, че било от великия Леонардо да Винчи: клетвата започва там, където надеждата умира.