Ние се спогледахме и замълчахме. За всички ни бе ясно, че господин Едгар Смит, или каквото и да бе истинското му име, не бе обикновен тапицер.
Най-накрая аз изрекох онова, което мислехме всички.
— Приятели — казах аз. — Този човек, изглежда, е Паметлив.
Паметливите се появиха като отделна каста в обществото през последната година на Войната, която сложи край на всички войни. Самовъзложиха си да запомнят литературните творби, които имаше опасност да бъдат забравени, унищожени или забранени.
В началото правителството одобри усилията им, окуражи ги и дори ги възнагради с пенсии и награди. Но когато войната свърши и започна властта на Полицейските президенти, правителствената политика се промени. Бе взето окончателно решение да се откажем от нещастното минало, да построим един нов свят от и на настоящето. Трябваше безжалостно да се отхвърлят смущаващите новия ред влияния.
Правилно мислещите хора се договориха, че по-голямата част от литературата е излишна в най-добрия случай и пагубна в най-лошия. Трябваше ли всъщност да се запазят писанията на крадец като Вилон, хомосексуалист като Генет и шизофреник като Кафка? Имаме ли нужда да запазим хиляди различни мнения и после да обясняваме защо те са неправилни? При подобна бомбардировка от влиятелни мнения как може да се очаква от човек да бъде отговорен и да се държи по подходящ начин? Как изобщо ще могат да бъдат накарани хората да се подчиняват на заповеди?
Правителството знаеше, че ако всеки се подчинява на заповедите, всичко ще бъде наред.
Но за да се постигне това благословено състояние, трябваше да се забранят различните и неясни мнения. А единственият най-голям източник на обърканост идва от историческата и художествената литература. Затова историята трябваше да се пренапише, а литературата трябваше да се регулира, окастри, опитоми, да се систематизира или изобщо да се забрани.
На Паметливите бе разпоредено да не се занимават повече с миналото. Те, естествено, горещо се противопоставиха на това. Дискусиите продължиха, докато правителството загуби търпение. Бе издадена последна заповед с тежки последици за онези, които не й се подчиняха.
Повечето от Паметливите се отказаха от работата си. Обаче някои само се престориха, че се отказват. Тези няколко се превърнаха в нелегално, преследвано малцинство от странстващи учители, пътуващи непрекъснато, предаващи и продаващи знанията си където и когато могат.
Ние разпитахме човека, който наричаше себе си Едгар Смит, и той ни призна, че е Паметлив. Той веднага предостави на селото ни приятни подаръци:
Два сонета от Уилиям Шекспир.
Молитвата на Йов към Господ.
Едно цяло действие от комедия на Аристофан.
След като направи това, той се захвана за бизнес, предлагайки стоката си за продан на селяните.
Той проведе тежък пазарлък с господин Огдън и го накара да замени цяло прасе за два реда от Симонидис.
Господин Белингтън, отшелникът, се раздели със златния си часовник заради една поговорка от Хераклит. Той сметна размяната за честна.
Старата госпожа Хийт замени един паунд патешки пух за три стиха от една поема, озаглавена „Атланта в Калидон“ от някакъв мъж на име Суинбърн.
Господин Мервин, който държи ресторанта, купи цяла кратка ода от Катулус, описание на Цицерон от Тасит и десет реда от Омировия „Каталог на корабите“. Това му струваше всичките спестявания.
Аз притежавах съвсем малко пари или собственост. Но заради услугите, които му правех, получих един абзац от Монтен, поговорка, приписвана на Сократ, и десет откъслечни реда от Анакреон.
Съвсем неочаквано като клиент се появи господин Линд, който нахлу в канцеларията на Паметливия в една студена зимна утрин. Господин Линд беше нисък, червендалест и лесно се ядосваше. Той беше най-добрият фермер в района, един разумен човек, който вярваше само в онова, което можеше да види и да пипне. Беше последният човек, от когото бихте очаквали да купи от стоката на Паметливия. Дори и един полицай и бил по-очакван купувач.
— Значи така — заговори господин Линд, като потъркваше ръце, за да ги стопли. — Чух за теб и за невидимата ти стока.