— И аз съм чувал за вас — отвърна Паметливият с лека злоба. — Имате ли някаква работа с мен?
— Да, за Бога, имам! — извика Линд. — Искам да купя някои от въображаемите ви стари думи.
— Искрено съм изненадан — каза Паметливият. — Кой би помислил, че един, подчиняващ се на законите гражданин като вас, би могъл да тръгне да купува стока, която не само е невидима, но също и незаконна!
— Не е по мое желание — призна Линд. — Дойдох, за да доставя удоволствие на жена си, която тези дни не се чувства добре.
— Не се чувства добре ли? Не съм изненадан — заяви Паметливият. — И бик би се пречупил от толкова задължения, с които я товарите.
— Човече, това не е твоя работа! — ядосано заяви Линд.
— Не е вярно — настоя Паметливият. — Хората от моята професия не хвърлят думите си на вятъра. Ние гледаме изреченията ни да отговарят на душевността на получателя. Понякога не намираме точната стока и затова не продаваме нищо.
— Аз пък мислех, че продаваш стока на всички клиенти.
— Зле сте бил информиран. Знам една пиндарова ода, която не бих продал на вас за нищо на света.
— Човече, не можеш да си позволяваш да разговаряш с мен по този начин!
— Говоря, както ми харесва. А вие можете да си идете, ако желаете.
Господин Линд го изгледа, нацупи се и се начумери, но нямаше какво да стори.
— Нямах намерение да се ядосвам — каза накрая той. — Ще ми продадете ли нещо за жена ми? Миналата седмица тя имаше рожден ден, но аз се сетих за него едва сега.
— Вие сте интересен човек — изрече Паметливият. — Сантиментален като невестулка и любвеобилен почти колкото акула! Защо сте дошли при мен за подарък? Една здрава бухалка за масло няма ли да бъде по-удачна?
— Не, никак — отвърна Линд със съвсем тих глас. — Тя вече цял месец е на легло и почти не се храни. Мисля, че умира.
— И е поискала думи от мен?
— Поиска да й занеса нещо хубаво.
Паметливият кимна.
— Умира! Е, няма да поднасям съболезнованията си на мъжа, който я е докарал до гроба, пък и не мога да съчувствам кой знае колко на жена, която се е омъжила за същество като вас. Но имам нещо, което тя ще хареса, нещо евтино, което ще облекчи смъртта й. Ще ви струва само хиляда долара.
— Боже мили, човече! Нямате ли нещо по-евтино?
— Разбира се, че имам — каза Паметливият. — Имам една прилична малка поема на шотландски диалект, от която ще разбере половината. Ваша е за двеста долара. Имам и един стих от възпоменателна ода за генерал Китчнер, която можете да получите за десет долара.
— Друго нищо ли няма?
— Не и за вас.
— Добре… Ще взема стоката за хиляда долара — каза Линд. — Да, за Бога, ще я взема! Сара заслужава това!
— Красиво казано, макар и със закъснение. А сега внимавайте. Ето я.
Паметливият се облегна, затвори очи и започна да рецитира. Линд слушаше, а лицето му бе напрегнато и съсредоточено. Аз също слушах, ругаейки нетренираната си памет и молейки се да не бъда изпъден от стаята.
Това беше дълга поема, много странна и красива. Аз все още я притежавам изцяло. Но онова, което идва най-често в ума ми, са следните строфи:
„Чародейни магически прозорци, разтворени към пяната на отминали морета в запустялото царство на феите.“
Ние сме хора. Странни зверове със странни вкусове. Кой би могъл да си представи, че ние можем да изпитваме жажда към неизразимото? Каква е онази жажда, която би накарала един човек да замени три бушела царевица за едно единствено изречение от агностиците? Да се опиват от духовността — като че ли това трябва да правят хората. Но кой би си представил, че ние сме такива? Кой би ни помислил за жертви на жаждата затова, че не знаем Платон? Може ли човек да се разболее, защото му липсва Плутарх или да умре от недостиг на Аристотел?
Не мога да го отрека. Самият аз видях резултатите от внезапното отнемане на Стринберг от един пристрастен.
Нашето минало ни е необходимо. То е част от нас и откъсването на тази част означава да бъдем осакатени непоправимо. Познавам един човек, който стана смел, едва след като му бе цитиран Епаминондас. А една жена стана красавица, след като чу за Афродита.
Паметливият имаше естествен враг в лицето на нашия учител господин Вич, който преподаваше оторизираната версия на всичко. Паметливият имаше враг в лицето на отец Дулсис, който направляваше духовните ни нужди в лоното на Универсалната патриотична църква на Америка.
Паметливият не зачиташе нито един от тези ни авторитети. Той ни каза, че много от нещата, на които ни учат те, са фалшиви както по форма, така и по съдържание. Че са перверзно изопачаване на велики творения, перифразирани така, че да означават точно обратното на онова, което авторът е искал да каже. Паметливият рушеше самите основи на нашата цивилизация, когато отричаше валидността на следните твърдения: