Ърскин Колдуел
Паметникът
Голяма скръб обзе съседите, когато една вечер след мръкнало Нели Стодард падна от стълбата и се помина на петдесет години. Сега вече, понеже им се удаде случай да си припомнят, съседите заразправяха как последните трийсет години от живота си Нели отредила да пече сватбени торти, да помага на майки, чиито дечурлига имат разхлабен стомах, да пъди мухите от постелите на болните, да утешава близките на смъртници, с една дума — да върши добрини на всички. И всякога смогваше да си гледа къщата — добавяха те, — просто светеше; винаги се отнасяше като съпруга с Хейм; на туй отгоре никой не можеше да си спомни поне един път Нели да се е оплаквала от умора или от заетост в къщи, че да не се притече на помощ на съсед, изпаднал в нужда.
„Ако на тая земя някога е живяла праведна жена — казваха хората от единия край на областта Веч до другия, — това е само Нели Стодард. На света грешници колкото щеш, ала може ли някой да причисли Нели към тях?“
Някои съседи, по-откритосърдечните, твърдяха, че било голям срам, дето последните трийсет години от живота си Нели трябвало да прекара с такъв завеян и непостоянен човек като Хейм Стодард; повечето от нейните близки и всичките й роднини казваха, че много по-добре за света би било, ако от стълбата на мазето бе паднал Хейм — той да си счупи врата, не Нели. Болна, здрава, тя никога не пропускаше неделните проповеди в църквата на кръстопътя; и в най-лошото и бурно време се вдигаше, биеше път миля след миля, само и само да подаде ръка на страдащия.
„Нели Стодард беше светица — повтаряха хората. — Който каже, че през живота си Нели е извършила грях, лъже. Едничкото, което заслужава укор е, че взе мъж като Хейм Стодард.“
Когато Нели умря, Хейм наближаваше петдесет и пет. Беше опак човек, своеволен и вироглав — как в тия трийсет години един ден не стана друг! В младостта и ранната си зрелост е бил ковач, та и досега още минаваше за як и жилав мъжага със 150 килограма кокал и мускули. Имаше въгленово черна коса без нито едно сиво кичурче, а дебелите му и тромави пръсти винаги изглеждаха мръсни и загрубели от дърпането на духалото и очукването на палешници и сърпове. Откак се отказа от наковалнята, потръгна му: отвори магазинче на горния кръстопът п взе да продава консерви и дребна железария — купувачи му бяха семействата на дърварите и терпентинчиите от боровата низина.
Него следобед, като свършиха погребалните церемонии, Хейм се прибра в къщи, седна до прозореца и се загледа в късните летни бурени, поникнали край пътната врата. През цялото време, додето траеше погребението, стоя неподвижен, не отрони ни една сълза, но като разбра сега, че за пръв път от трийсет години е сам в къщи, почувствува се изоставен, стана му мъчно. За първи път от детството очите му се навлажниха. Липсваше му Нели, нямаше я нейната грижа. Замисли се какво да стори, та някак да й обади колко е самотен и неутешим без нея. Слънцето се скри, падна здрач, а той седеше и плачеше. В целия свят сега за него нямаше нищо по-важно от мисълта за нещо безкрайно мило и пропито с любов, което да извърши в нейна памет. Притиснат от скръб и жалост, той седя в тъмното до полунощ.
С пукването на зората Хейм се надигна, облече се. Свари си кафе и яйца и още незакусил, качи се в автомобила и замина за града, на десет мили оттук. Стигна рано и се наложи кажи-речи час да виси на стъпалата пред съда, додето отворят. Точно в осем часовникът в кулата разклати камбаната, вратарят отключи и Хейм се втурна направо в стаята на регистратора.
— Имам тук един много важен документ, искам да се впише в книгите — обърна се той към Хенри Джулиън. — Малко е поовехтял и поизбледнял, ама още се чете. Хайде, побързай и оправи работата!
— Не разбирам за какво става дума, — рече регистраторът. — Нищо не е останало нито от печата, нито от ръкописа. Какво е това, Хейм?
— Тури си очилата и ще видиш — нетърпеливо каза Хейм. — Тая сутрин, още слънцето не беше изгряло, го прочетох открай докрай.
Хенри сложи очилата и наведе глава над неясния документ.
— Хейм! Та това е разрешително за брак! — възкликна той и вдигна поглед, пълен с изненада. — Какъв свят! Откъде го измъкна?
— Може малко да е старо, но му дойде времето да се впише в книгите. Прави там каквото трябва и оправяй работата! Хайде, че много бързам.
— Не малко, а много е старо — каза регистраторът, като подхвърли хартията към Хейм. — Това позволително е издадено преди трийсет години, ако съм му разчел датата. Ти и Нели да встъпите в брак. И не е вписано, както му е редът. Сега е късничко, Хейм. С трийсет години си закъснял.
— Няма никакво значение — сопна се самонадеяно Хейм, връщайки хартията обратно към Хенри. — Платил съм на времето такса, използвал съм го и сега искам да се впише. Нали това ти е службата, да вписващ законни документи, а не да плещиш врели-некипели. Дошъл съм работа да върша, не за приказки.