Йордан Йовков
Паметният ден
Нашата дружина (2. от 41. полк) трябваше да иде в с. Шахлии да вземе оттам и да придружи обратно до бивака едно артилерийско отделение. Рано сутринта на 5 октомврий, няколко часа преди да съмне, ние излизахме из тъмните улици на заспалото село. Работата не беше важна, ни толкова опасна, но ние, още тъй нови и ревностни във военните работи, сами придавахме особена мистериозност на похода си.
Вън от селото спряхме за малко. Нашата рота беше напред, след нея на известно разстояние — останалите три. По компаса и звездите ние се ориентирахме и под светлината на един фенер се мъчехме да налучкаме на картата истинския път за Шахлии. Намерихме тоя път и тръгнахме.
Помня добре тая ясна и тиха нощ. Една от тия нощи, когато звездите са много повече от всеки друг път, когато в дълбоката и тъмна лазур непрекъснато пламват и гаснат хиледи трепетни сияния, като премрежените погледи на безброй очи. Сред безмълвното мълчание, което обгръщаше заспалата земя, тая феерична игра на звездите се превръщаше в някакъв тих и тайнствен говор, в нечуто съзвучие и песен на небето.
Беше студено, не можеше да се езди и ние слязохме от конете. Отпред, на самото чело на колоната, вървяхме аз и моят приятел, подпоручик Рандев. От десетина дни бяха ни омръзнали вече непрекъснатите и еднообразни учения из безлюдните полета и неочакваният поход в тая чудна нощ ни вълнуваше и радваше. Приказвахме безспир и тоя път не вече за възможната, бъдеща война. Рандев ми разказваше за една нова опера, която той скоро гледал някъде в Немско. Това бе тъжна пасторална драма на прости и наивни, но със силни и девствени души планинци. Овчари някъде из Бохемските гори. Той разказваше хубаво и в мене се събуждаха свидни, родни картини: мислех за нашите планинци, напуснали дебрите и усоите на Балкана и зареяни из безкрайните полета на Добруджа. И в душата ми, като отдавна виден сън, долитаха тихите вълни от сребърния звън на стадата, идиличният лъх на старите овчарски повести, пролетният накит на зелената и необятна степ, лениво излегната в блясъка на слънцето. Всичко това оставаше тъй далеч, за всякога може би!
Често отпосле си спомнях тоя разговор. Спомнях си го често, защото тая нощ беше първата ни стъпка към войната, душите ни се опиваха от нови н неизпитани възторзи и като бълнуващи деца потръпваха пред голямата и тъмна неизвестност, която, подобно на зинала бездна, се откриваше пред нас. Но нали бяхме млади и смели? Ние вървяхме весели и безгрижни. Отпуснатите сабли звънтяха по каменливия път, зад нас идеха снажни и силни хора. Когато се обърнехме назад, виждахме да се губи надалеч тъмната колона на дружината, разлюляна в ритмични, тежки вълни. В мрака тук-там се очертаваха едри силуети, припламваха цигари и под сумрачния блясък на звездите блясваха за минута натъкнатите ножове.
Разсъмваше се. Звездите, доскоро тъй много, неусетно угаснаха една по една и целият изток блещеше в грамадния пожар на зората. Войниците се оживиха и заговориха по-високо. Измръзналите им лица изглеждаха безцветни и пръстени, по ножовете на пушките им блещяха малки капки. Беше вече съвсем светло и цялото поле се белееше, покрито с дебела слана, блестяща и чиста като сребро. В синкавата мъгла само синурите чертаеха тъмни прави линии, чернееха се и сънни, неподвижни дървета. Пред вас е пак Тунджа. Лучист поглед блещеше в бистрите н води, тиха песен идеше от едва уловимия шепот под крайбрежните храсталаци. Нашите пътища се събираха и ние тръгвахме вече наедно.
Почти два часа вече вървим. Ето най-после Шахлии. Обикновената сутринна картина: малки къщи, сгушени под грамадните куполи на тъмни дървета, димещи комини, налягали още в кошарите стада овце, на припек из улиците говеда и коне с димещи ноздри. Жени се връщаха от вода, в един близък двор стягаха рало. Странно нещо: ние вече толкова дни живеехме с една мисъл, говорехме само за едно — войната, скорошната война. Чудно ми се виждаше, че имаше още хора, които равнодушно и спокойно продължаваха предишния си живот, като че нищо нямаше и нищо не можеше да се случи.
Край селото спряхме и войниците съставиха пушките за почивка. Дружинният командир отиде да намери артилерийското отделение, за което идехме.
Всички ние се загледахме сега в големия бивак върху висок един хълм над селото. Това бяха 11. и 24. полкове на нашата дивизия. Целият хълм беше покрит с палатки. Големи огньове пред тях като че се надваряха с по-високи и буйни пламъци. Измръзнали бяха бедните войници в тая хладна нощ. Безбройни групи се тълпяха около тия огньове и, като че от грамаден кошер пчели, идеше оттам сподавеният глъч, смесеният говор и смях на хиледи хора. Като мравки, идеха едни, връщаха се други, бързо прекосваха конници, високо проечаваше пронизващата мелодия на тръбите, цвилеха коне — странната и живописна пъстрота на големите военни лагери. 11. и 24. полкове, като всички действуващи, имаха по-млади набори, отколкото нашите, резервните полкове. Това бяха млади и хубави момчета, на които не можеше да се нагледаш. Те всички бяха от същите села и краища. И нашите войници, всички зрели мъже, гледаха тая шумна и весела бъркотия на палави школници с нежното и любяще участие на по-стари братя. Млади момчета, че за тях това и трябва: игри, закачки, смях…