— Война, война има! — казват им войниците.
Но те вече знаят, знаят! По-бързо от светкавица злокобната вест е обиколила навсякъде, проникнала е до всяко огнище. Сърцата болезнено са се свили н широко разтворените и плахи очи напразно са потърсили в онемелите дворове липсалия брат, липсалия баща, едничкия може би син.
Тихо плачещи, жените отминават.
Ние се спираме след малко — почивка. С Рандев постанахме на края на колоната. Пред нас стоеше старец. Навярно сляп — изпод кървавите, подути клепачи гледаха бели, безжизнени зеници. Водеше го малко, плахо момиченце. Далечният хълм на Шахлии все още не беше замлъкнал. Но от тая височина, на която почивахме, ние учудени се заслушахме. Достигнаха до нас неясните широки вълни на мощни, бурни викове. Да, ура, пак ура. Ура от Хасъмбеглии, дето беше нашият полк, ура от Урумбеглии, бивака на 42. полк, ура от Казълагач — шумните полкове на първа дивизия. От всички страни се издигаха тия буйни викове, разливаха се и пълнеха небето — широко и страховито бучение на невидим океан.
Слепият старец стоеше заслушан, и той сякаш вцепенен пред тоя тъмен, стихиен тънтеж. Малкото момиченце държеше треперещата му ръка и изпод тъмните, гъсти ресници плахо ни гледаше с големите си, черни очи. Рандев се приближи към тях:
— Къде бе, дядо?
— Аз ли? Исках да видя момчето. Но не ще мога… Нека бог да го поживи, бог да го поживи…
И все така загледан и заслушан, след малко пауза той прибави:
— Бог да ви поживи, деца. Всичките… всичките…
Той стоеше изправен, безжизнените му очи с взираха далече, бледните му устни шепнеха нещо — молитвената поза на трудещия се човек, изправен пред слънцето, пред слога на засятата нива и тихо призоваващ десницата на бога.
Отново поехме нашия път.