8 Петкратна молитва на мюсюлманите. – Б. пр.
9 Евтин пазар, който се събира всеки вторник в квартала „Кадъкьой“, в азиатската част на града. – Б. пр.
10 „Йедикуле“ (буквално „Седемте кули“) е един от кварталите на Истанбул, свързан с квартала „Фатих“, на брега на Мраморно море. Той е на знаменитите Теодосиеви стени, носещ името си от броя на кулите, които по византийско време са били пет и са станали седем след завладяването на града от Османците. По османско време кулите са се използвали като затвор за високопоставени държавни служители или членове на династията. В квартала се намират множество исторически паметници от византийско време, както и гръцки и арменски църкви, тъй като преобладаващото население е било немюсюлманско. – Б. пр.
– Недждет Денизел е бил вещо лице, господин инспектор...
Али се беше изправил пред шкафа точно под гравюрата с изображението на двореца „Топкапъ“ и държеше в ръце някаква дебела синя папка:
– Вижте, тук има някакви доклади, и всичките – подписани от нашия човек...
Взех папката, която ми подаде. Прав беше – вътре имаше много документи и доклади с подписа на жертвата.
– При това доста търсен специалист – промърморих под носа си. – Я гледай на колко доклада стои името му.
– В този тук пише, че са спрели строителството на някакъв хотел...
Тъкмо да погледна листовете, които ми показваше Али, и от другата стая долетя гласът на Зейнеб:
– Инспекторе, инспекторе!
Не бях забелязал кога е излязла от хола.
– Елате тук!
Гласът й не беше нито развълнуван, нито тревожен, но ако не беше намерила нещо важно, нямаше да ни вика така настойчиво.
Беше в банята.
– Тук трябва да е убита жертвата – каза тя, посочвайки парченцето кафеникава мазилка по края на ръчното ножче, което държеше в ръката си, и докато ние с Али го разглеждахме, продължи: – Вижте, мазилката между плочките горе е бяла или бежова, но по-надолу е кафеникава с червеникав оттенък. Сигурно кръвта на жертвата е променила и цвета на фугите.
– Освен ако човекът не си е изпрал калния панталон или ризата му не е пуснала при прането? Или ако мазилката не се е изцапала с нещо друго? – възрази й Али.
Може думите му да звучаха логично, но Зейнеб посочи препаратите за миене на пода.
– Подът е почистен с течен препарат, не усещаш ли, че навсякъде мирише на лавандула?
Наведох се и погледнах пластмасовата опаковка на препарата – наистина, на етикета пишеше, че е с лавандулов ароматизатор. Започнах да си мисля, че Зейнеб беше права, но нашият твърдоглавец не мирясваше:
– Това нищо не доказва! – заинати се той.
Не дай си боже пак да започнат да се препират! Но слава богу, Зейнеб само вметна:
– Ще се разбере, драги ми Али, достатъчно е да се изследва в лабораторията.
Тя не само говореше напълно убедено, но и вярваше, че така само ще се потвърди нейната теза. От друга страна, аз също се надявах да е права! Защото това щеше да означава, че сме открили местопрестъплението и че имаме огромния шанс да намерим евентуално и оставените от убийците следи.
– Кога ще се разбере, Зейнеб?
– Много скоро, господин инспектор!
– Добре! Ти събери пробите от мазилката, а ние ще огледаме вътре.
На излизане забелязах, че вратата на отсрещната стая е полуотворена. Отразената от банята светлина се процеждаше вътре и осветяваше някакъв постер върху стената. Приближих се до него, а Али ме следваше. Светнах лампите и срещнах синия поглед на Мустафа Кемал. Гледаше ме леко обидено изпод черния си калпак, сякаш искаше да каже: „Аз нямам нищо общо със смъртта на тоя археолог!“.
– Човекът е бил почитател на Ататюрк! – разочаровано промълви Али. – При това положение пълна стъкмистика би било да си мислим, че е бил принесен в жертва на Мустафа Кемал...
Макар още от самото начало да не бях приел възторжено това предположение на помощника ми, все пак бях длъжен да взема предвид всичко, дори и пропуските в тази хипотеза.
– Защо да е измишльотина? Човекът може да е пожертван именно защото е обичал Ататюрк.
Али не възрази, даже бе доволен, че съм приел догадката му на сериозно. Но както винаги съм казвал – рано бе да се правят каквито и да било заключения. Претърсих с поглед стаята. Недждет сигурно я бе използвал като кабинет. Имаше маса с компютър върху нея, а на отсрещната стена беше монтирана библиотека... Минах зад масата и дръпнах горното чекмедже. Али в това време оглеждаше библиотеката. В чекмеджето имаше същите папки като оная, която бяхме намерили в хола. Отнасяха се все за защитени зони и исторически места. Като отварях второто чекмедже, мярнах снимка с изкривена рамка. Нагласих я и погледнах – оттам ми се усмихваше кестенява жена с къси коси, очертани скули, леко дръпнати кехлибарени очи и смел поглед, който сякаш предизвикваше целия свят. Но по-важното бе, че ми изглеждаше странно позната.