Макар да се опитваше да разкаже всичко това с ирония и присмех, болката й беше все още толкова силна, раната й беше все още толкова незаздравяла, че гласът й трепереше от нервно напрежение. Страданията все още изгаряха душата й, сякаш не знаеше за смъртта му, все едно че беше още жив, а не се беше преселил във вечността, че го нямаше вече. Гледах я и не можех да разбера дали все още мразеше, или все още обичаше бившия си съпруг.
– Защо Недждет искаше да се съберете отново?
Въпросът на Али се сгромоляса насред настъпилото кратко мълчание. Лейля премигна няколко пъти, нервно притваряйки дългите си ресници.
– Казваше, че все още ме обича.
– Обичаше ли ви наистина?
Лейля замълча за миг, очите й се насълзиха.
– Не знам – въздъхна тежко и вдигна рамене. – И не искам да знам!
Изведнъж сълзите й започнаха да се стичат и тя закри лицето си с длани. Безмълвно заплака. Но за кратко. Овладя се и отново се превърна в силната директорка на музея.
– Извинете, не се сдържах. Не ме интересуваше обичта на Недждет. Това си беше негов проблем.
В стаята настъпи тишина. Тъкмо се чудех как отново да подхвана темата, но слава богу, Али отново премина в атака:
– Защо се разделихте по-рано?
– Моля? Какво казахте?
– Питам за раздялата ви. Понеже Недждет се беше променил, затова ли се разделихте?
Лицето й се натъжи от лошия спомен.
– Може да се каже – отвърна тя и смело впери поглед в Али. – Завърза връзка с асистентката ми. Младо момиче, петнайсет години по-млада от мен. – Усмихна се малко насила и продължи: – Да, сякаш на света нямаше други жени, та се захвана точно с моята асистентка.
Тези й думи допълниха общата картина. Сега вече знаехме доста повече и за жената отсреща, и за жертвата. Но не беше достатъчно.
Този път аз наруших настъпилото тягостно мълчание в стаята.
– Сетих се за онова първо предложение, което Недждет ви е направил. Къде ви предложи да се ожените? Казахте, че било някакво историческо място.
Сякаш потъна някъде във времето.
– Недждет ми направи първото предложение на Сарайбурну.
– В крепостта „Сепетчилер“ ли?
– Не, пред храма на Посейдон...
Поусмихна се, като срещна празните ни и недоумяващи погледи.
– Разбира се, днес този храм не съществува! Ние се оженихме на мястото, където се предполага, че се е намирал Посейдоновият храм – преди близо две хиляди и седемстотин години. Първите заселници от Мегара, когато за пръв път са основавали града Византион, са изграждали храмове на боговете си по крайбрежието. Един от тях е бил на Посейдон, богът на моретата...
Щом само чу за Византион, вълната на любопитството направо заля нашия Али.
– Този Византион има ли някаква връзка с Недждет? – запита бързо той.
– Това беше дипломната му работа, беше един от малцината в Турция, които познаваха много добре този въпрос.
– Затова ли е нарекъл папагала си Визас?
Лицето на Лейля някак си просветна.
– Запознахте ли се вече с Визас? Смята се за човек. Толкова мила птица, истински приятел!
– Така е! – За пръв път заместникът ми споделяше чувствата на жената. – Невероятно създание!
– Добре, а монетите? – реших да прекъсна приказките за папагала аз. – Недждет интересуваше ли се от старинни монети?
Така ни погледна, сякаш искаше да каже: „А вие откъде знаете?“. Може да бяхме попаднали на важна следа и не исках да оставям този въпрос по средата.
– Работил ли е по въпроса за монетите от времето на Визас?
– Всъщност нумизматиката не беше истинската му специалност, но напоследък се беше заинтересувал от старинните монети. Събираше ги и имаше богата колекция.
Да не би да бяха сложили в ръката му монета, взета от собствената му колекция? Ако беше така, значи, разследването ни беше стигнало до някъде.
– Къде пазеше колекцията си? Сигурно не я е държал на съвсем достъпно място? – попитах аз.