Богът се взираше в краля. Беше по време на освещаването. Ден за благодарност, ден за отплата, ден за почит. Богът им беше дарил тази прекрасна земя, извила се навътре в морето като орлова глава. Вятърът беше изпълнил с някаква магическа сила платната на гемиите, земята, като родилка, беше превърнала хвърлените в нея семена в ароматни плодове. Като щедра градина, морето ги беше дарило с най-вкусните риби на света. Богът предпазваше хората от всички злощастия и беди. Сега беше негов ред, на краля. Да изпълни владетелските си задължения, да удържи на обещанията си. Развъртя широкия си остър меч.
Богът го гледаше право в очите. Синя светлина изпълни всичко наоколо. Навред се разнасяше мирисът на море. Върху пламтящото си чело кралят усети някаква влажна хладина. Същия хлад почувства и чакащият до жертвения олтар млад бик. Цялото му тяло настръхна. Изтръпнаха и четиримата воини, които едва го удържаха. Потрепери и оракулът, застанал на крачка зад бика. Но кралят дори не потрепна. Сякаш не усещаше невидимия полъх на вятъра, хладината, от която настръхваше кожата. Бавно извади меча си и се приближи.
Богът го наблюдаваше. Кралят се изпълни с покой и се спря. Почтително вдигна глава. Взря се в страховития божествен тризъбец, който с един замах можеше да запрати обширната му страна на морското дъно. Преклонението му пред бога премина в страх и той бързо отмести погледа си от него. За миг всичко на площада замря – морският ветрец, потръпващата гневно кожа на черния бик, държащите го войници. Плашещата тишина обгърна в миг всичко наоколо. Още малко – и щеше да се превърне в безкрайно проклятие, още малко – и щеше да разгневи бога. Трябваше да изпълни обещанието си. Незабавно. Без да се бави нито миг повече.
– Посейдоне! – провикна се гръмогласно. – Ти, повелителю на моретата, на земетръсите и конете! Ти, син на Кронос и Рея, брат на Зевс и Хадес! Най-могъщият от безсмъртните! Вечният сред най-силните! Благодаря ти стократно! Почитам те хилядократно! Обичам те безкрайно!
Ти не отвърна поглед от нас! Не ни остави сами по пътя още щом тръгнахме от Мегара, та чак дотук! Винаги беше с нас! Сподели съдбата ни! Не изсипа гнева си върху главите ни! Не вдигна морските бури срещу нашите гемии! Не насъска мощен враг срещу нас! Укроти моретата, да бъдат милосърдни и щедри към нас!
Ти, най-величественият сред боговете! Вечният повелител на моретата, пазителят на народа на Мегара, впуснал се в този път! Без теб щяхме ли да открием този рай, обграден от три морета? Ако не беше ти, нямаше да изградим върху тази благодатна земя нашия млад град, извисил се като храм към небесата! Ако не беше ти – нямаше да ни има нито на сушата, нито в морето! Ти ни обикна като свои чеда, ти ни пожали и приласка, ти ни защити. И ние искаме да изразим благодарността си към теб, жертвайки този бик. Моля те, приеми нашия оброк! Моля те, както винаги досега, смили се над нас, пази ни и ни гледай. Моля те, поискай и от другите богове да се смилят над нас! Защото ти си онзи, който ни обича най-много! Защото си силен! Защото си справедлив!
Бог Посейдон все така гледаше младия крал на тази млада страна Визас с огнения си поглед. Кралят не се ядоса на равнодушието му. Преклонено падна на колене, сведе глава и го приветства. Сетне бавно се изправи и тръгна към бика, държан от четиримата воини, като боец към целта си. Бикът първо забеляза проблясващия му меч. Лъчите на слънцето, сякаш за да известят за приближаващото го злощастие, се отразяваха в блестящата повърхност на меча и заслепяваха очите на буйното добиче. Бикът, неспокоен от опасалите го множество въжета, се възбуди и напрегна. Искаше да избяга от тясното място, пропито от морския мирис, да се освободи от притягащите го отвсякъде въжета, да се спаси от режещия очите му блясък. Опита се да си пробие път през тясното пространство, повличайки със себе си и четиримата мъже. Но не успя – те здраво притегнаха силното животно с въжетата.
Богът на моретата гледаше краля право в очите. Докато Визас бавно се приближаваше, животното ставаше все по-неспокойно и тревожно. Задиша гневно през разширените си ноздри. Войниците вече едва го удържаха. Оракулът, който държеше глинен съд, за да събере кръвта на бика, отдавна беше захванал молитвите си. Визас спря пред красивото и мощно животно, без да вади меча си. Загледа се почтително в жертвата си, която щеше със собствените си ръце да предаде на бога. Бикът също впери поглед в зениците му. С напрегнато любопитство, сякаш се опитваше да проумее случващото се. Кралят разбра, че не бива да кара нито бога да чака повече, нито жертвеното животно. Отново посегна към дръжката на широкия си остър меч и го завъртя. След още само една крачка го заби отдолу, в гърлото на бика. Той не помръдваше, макар кръвта му да шуртеше право в глинения съд на оракула. Но не след дълго целият потрепери от болка и се опита да се хвърли напред. Ако не го държаха, щеше да повлече и хората сред бликащите пръски кръв и да ги влачи чак докато се омаломощи. Яките им ръце обаче не го изпускаха. Не мина много – и животното изгуби сили, първо се строполи с треперещи крака, а после шумно се изтърколи на дясната си страна.