28 Във Византион се секат монети с полумесец и звезда още през IV в. пр.н.е. Според легендата полумесецът е в чест на богинята на Луната Хеката, която жителите тогава считат за спасителка на града от атаките на Филип II Македонски през 340–339 г. пр.н.е. По-късно, през 330 г. от н.е., Константин I добавя звездата на Дева Мария към флага. Византион всъщност за пръв път в европейската история използва като символ комбинацията от полумесец и звезда. Полумесецът и звездата не са напълно изоставени от християнския свят след падането на Константинопол. И до днес на официалното знаме на патриарха на Йерусалим има полумесец и звезда с лъчи. – Б. пр.
– Не е така, мила ми Зейнеб – засече я Али. – Тази монета са я секли не жителите на Византион, а римляните, при това – стотици години по-късно.
Ей, тия май пак започнаха!
– Наистина, Зейнеб, кога Византион е станал римски? – намесих се и аз. – Има ли нещо по този въпрос в нещата, които си изчела?
Лицето й светна като на трудолюбив ученик, изпълнил отлично домашната си работа.
– Има, инспекторе! Не знам колко е вярно, понеже потърсих в интернет – отвърна ми тя и хвърли многозначителен поглед към Али. – Всъщност данните, които сте взели от Лейля ханъм, са по-достоверни. Но от това, което прочетох... – Не беше много сигурна и отново погледна в записките си. – Да, точно така пише – Византион е основан около 660 г. пр.н.е. Просъществувал повече от седемстотин години като град държава. През 73 г. е присъединен към Рим в границите на Витиния и Понт.
Наистина, малко се поучудих.
– А бе, значи, Рим е бил чак след 700 години? А аз си мислех, че империята е от по-рано...
– Прав сте, и аз смятах така – отвърна тя. – Срам ме е да го кажа, но аз си мислех, че гърците и римляните са един и същи народ.
Какво бих могъл да кажа? Бяхме невежи за историята на собствения си град! Да оставим настрана гръцкия и римския период. Не знаехме нищо и за османския му период. Въпреки цялата ни неукост, станеше ли дума – без капка свян заговаряхме за „славните ни предци“! До припадък!
Докато си мислех за тези неща, осъзнах, че сме в странна ситуация. Ние работехме върху разкриването на едно престъпление. Бяхме от хората, които разрешават престъпления, спорят около неизвестните страни на случилото се, размишляват, разсъждават. А сега досущ като някакви археолози седяхме около масата и издирвахме тайнственото минало на града. Не че не ми допадаше и това, но задачата ни беше да разследваме едно престъпление и да разрешим случая.
– Както и да е – рекох и станах от стола. – Зейнеб, скъпа, кога щяха да правят аутопсията?
– Утре, шефе! До обяд ще имаме резултатите от аутопсията, така си мисля.
– Добре, но няма да е лошо утре още веднъж да посетим къщата на убития. Както каза Лейля, може би колекцията му от монети ще е някъде там. Трябва добре да го проучим и самия Недждет. Още ли е работел в университета, или е бил на някаква друга работа? Трябва да разберем всичко това. Лейля приказваше за него малко колебливо. Стори ми се, че крие нещо от нас. Трябва да прегледаме и криминалното му досие. Дали се е забъркал в нещо? Ако няма досие, да проверим бил ли е разследван за нещо?
– Ами онзи хирург? Него няма ли да го разпитаме, шефе?
– Ще го разпитаме, Али. Аз сега ще мина през онова сдружение.
Сякаш малко се притесни.
– Да дойда и аз? Тук няма какво да се прави вече...