– Ти вземи се отбий надвечер в този ресторант в крепостта „Сепетчилер“. Може келнерите, които са работили в неделя, вече да са дошли на смяна. Наистина ли Лейля ханъм е била там онази вечер? Наистина ли са се карали? По начина, по който тя ни разказа, ли е било, или иначе? Какво точно се е случило помежду им? Всичко разбери!
Да, но някак си не успях да го убедя.
– До вечерта има още много време, шефе! Да дойда с вас, пък после да прескоча и до „Сепетчилер“?
Дали искаше да дойде, защото се притесняваше, че нещо лошо може да ми се случи, или понеже се опасяваше, че ще изгуби нишката на разследването? Трудно ми беше да преценя.
– Добре, да вървим тогава! – склоних пред настоятелността му аз.
Направих няколко крачки и погледът ми отново попадна на зюмбюлите, които Али беше донесъл. Още ухаеха възхитително! Обърнах се към нашата криминоложка с надеждата, че ще се научат най-сетне да се ухажват, без да се карат и да се заяждат един с друг.
– Зейнеб, да беше отишла и ти с Али довечера?
В тъмните й очи просветна някакво стеснение.
– Както заповядате, инспекторе!
Явно беше разбрала истинското ми намерение, но за да не бъде много приятелско, се обърнах към нея съвсем служебно:
– Заедно говорете с келнерите. Разпитайте ги, да видим, може пък собственикът на ресторанта да познава Недждет Денизел.
Макар да се опитваше да прикрие чувствата си, и нашият дивак с радост прие предложението ми.
– Ще се върна и ще те взема, Зейнеб!
Мъчеха се да избегнат погледите си.
В този миг изрекох първото, което ми дойде на ума:
– Вярно, след като ще ходите в крепостта „Сепетчилер“, защо не вечеряте там? Ако нямах гостенка тази вечер, и аз щях да дойда с вас. Малко е скъпичко, но пък гледката е страхотна!
Никой не го е грижа за Истанбул!
От хълма, където беше сдружението, се откриваше великолепна гледка, простряла се от неподвижните води на Златния рог до величествения силует на джамията „Сюлейманийе“, чиито минарета докосваха белите облаци. Един наистина невероятен пейзаж блестеше пред очите ни! С нетърпеливия ми помощник Али оставихме зад нас моста на Ункапанъ, подминахме червените тухлени стени на старата византийска крепост и между старите истанбулски къщи се изкачихме върху малкия хълм. На площада пред нас се извиси църквата на манастирския комплекс „Пантократор“29, днешната „Зейрек джамия“.
29 Вторият по големина след „Света София“ византийски паметник. Строителството на манастирския комплекс е започнато от императрицата Ирина Комнина с изграждането на църква, библиотека, болница в чест на Христос Пантократор. В края на ХХ в. църквата е в доста лошо състояние и е включена в списъка на ЮНЕСКО за застрашените обекти на световното наследство, след което започва нейната реставрация. – Б. пр.
Сдружението се намираше на третия етаж в отсрещната сграда. Бетоновото й туловище вероятно беше издигнато след пожар, разрушаване или преднамерено унищожаване на някоя от старите дървени истанбулски къщи, които бяха характерни за архитектурния пейзаж на този квартал.
Али като козичка изтича по стръмните стълби, докато на мен ми излезе солука да се изкача и да стигна до площадката, където той вече ме чакаше. Позвънихме няколко пъти на вратата, върху която се мъдреше матовобяла метална табела с надпис: ДЗИ. Но напразно – за наше разочарование в сдружението нямаше абсолютно никой! Значи, още не се бяха върнали от събранието. Какво да се прави? Заслизахме по стълбите, по които едва се бях изкачил, пухтейки като стар локомотив, за да почакаме долу в кафенето, наслаждавайки се на прекрасната гледка, когато дочухме някакви гласове отдолу. Спряхме и изчакахме шумно разговарящата групичка от осем души. Девет, ако броим бебето в ръцете на късо подстригано младо момиче. Освен него, всички носеха цветни табели, върху които се виждаше снимката на джамията „Зейрек“, покрай която бяхме минали само преди малко. Беше почти рухнала и непрегледна. Върху някои от плакатите пишеше: „Да опазим гражданската архитектура на Истанбул“, а на други се четеше лозунгът: „Няма друг Истанбул освен този! Да го опазим!“. Без съмнение, това бяха хората, които чакахме. Облеклото им, държането им показваше, че това бяха все високообразовани люде. Докато групата влизаше вътре, един от тях се обърна към нас. Висок, с къдрави коси, дълги мустаци, мургав, с усмихнат поглед. Да, това беше приятелят на Лейля Баркън – хирургът Намък Караман. Нямаше кой друг да е.
– Здравейте! – рече любезно той. – Чакате ли някого?
Али не закъсня с отговора.
– Ние сме полицаи. Вас търсехме.