Понечих да му дам знак да замълчи, но не успях – беше насочил цялото си внимание към хирурга и дори не ме забелязваше. Намък разбра намеренията на разпаления полицейски служител и подпря лакти върху бюрото си.
– Да, има! – отвърна той и посочи към величествения храм, извисил се точно срещу малкия прозорец. – Погледнете! Какво виждате?
– Джамията „Молла Зейрек“ – смънках аз.
Учуди се, че знаех името на джамията.
– В този квартал ли живеете?
– Не много далеч оттук... В „Балат“.
– Сега разбирам. Поздравления все пак, Невзат бей. Защото хората обикновено не знаят нищо друго, освен името на кварталната си джамия. Е, с изключение, разбира се, на такива като „Сюлейманийе“, „Фатих“, „Еюб“. Както и да е... Ставаше дума за джамията „Молла Зейрек“, или за църквата на манастира „Пантократор“, както е било старото й име. Най-малкото това е паметник на хиляда години. Бил е построен през ХІІ в. за цели дванайсет години. – В очите му проблесна иронично пламъче. – Не знам дали има някаква връзка с дванайсетте апостоли. Първо е била църква, после – медресе, сетне са я превърнали в джамия. Нарекли са я на името на един учен, който преподавал в медресето – молла Зейрек.
– Добре, но за какво ни разказвате всичко това? – измърмори недоволно Али. – Какво ни засяга нас историята на джамията?
– Опитвам се да ви отговоря на въпроса. Ще разберете, ако проявите малко търпение. – Не, не се беше ядосал, в движенията му нямаше и най-малкия намек за раздразнителност. – Но както виждате сами, този величествен паметник се руши, разпада се, не е поддържан достатъчно добре. Някой път нощем, като остана да работя до късно в сдружението, особено при пълнолуние, виждам един дух да се възправя към небесата от този стар храм. Дали е на ктиторката императрица Ирина, или на нашия молла Зейрек, не е ясно, но това безтелесно създание ми говори: „Защо нищо не правите? Защо не попречите това свято съкровище да се разруши? Защо не ни защитавате?“. Затова и аз се почувствах длъжен за защитя този храм, както и историческите паметници в този град. Ако преди да умра, успея да направя нещо за този град – ще почивам в мир. Духът на джамията „Зейрек“ ще ме остави на мира. Но ако не направя нищо, тогава онзи дух ще се стовари върху ми като някой демон или вампир. – Онази иронична усмивка, която толкова подхождаше на мургавото му лице, отново грейна. – Така е, господин инспектор, онзи дух е, който ме кара да върша тези дела, духът на това място, на този квартал, на този град...
– Не вярвам на такива стъкмистики – рязко го прекъсна нашият Али. Говореше така напук, но всъщност думите на хирурга го бяха впечатлили. Въпреки това не искаше да ги приеме и продължи да се инати: – Добре де, как го защитавате този град?
Лицето на Намък се смръщи.
– Всъщност не успяваме! Винаги нещо ни пречи! Купуват се депутати, министри, журналисти, престъпниците сами назначават вещите лица, проникват и в съдебните състави. Ама че това било историческо място, ама че било природен парк – нищо не признават!
Беше искрен, възмущението му – истинско.
– Все трябва да има и честни хора – казах аз, макар да знаех, че положението е наистина толкова отчайващо. Някак си не ми се искаше да вярвам, че е съвсем безнадеждно. – Трябва да има хора, които обичат този град, които са готови да го пазят.
Той обаче само тъжно поклати глава.
– Има. Приятелите ми, които видяхме тук. И бебето Дениз, синът на Ясемин. Но да не бъдем толкова песимисти – може да има и още хиляда души. И толкова! От цял един петнайсетмилионен град да се съберат най-много няколко хиляди души... Никой не го е грижа за Истанбул! Ограбват бъдещето пред очите им – и на никого не му пука, все едно не става въпрос за него самия! Жителите на този град са толкова безсъвестни, равнодушни, предателски и невежи хора, че... Грижа ги е само за днешния ден! Стане ли дума – всеки тръгва да се оплаква! Но ако им речеш да направят нещо – първо всеки гледа собствения си интерес! Ние трябва да опазим града си. Това: „Истанбул – културна столица на Европа!“, е чиста лъжа и измама! Евтина пропаганда! Общините, валийството, правителството, държавата, гражданите – всички лъжат! Всички са мошеници...
Нашият избухлив Али само като чу да се ругае държавата – и кипна.
– Опааа! – предупредително изрече той. – Я малко по-полека! Всички са лоши, само вие ли сте добрите?
Намък, видял, че не намира разбиране на своята загриженост, отчаяно поклати глава.
– Въпросът не е в това, дали аз съм добър, а в това, че трябва да защитим града, в който живеем. И ние се опитваме да направим точно това – каза той с натъжен поглед. – Но само да поискаме да сторим нещо хубаво за града – и сме изправени срещу полицията.