– Какви прекрасни цветя! – прошепнах аз. – Кой ли ги е донесъл?
Въпросът ми беше отправен към Зейнеб, но забелязах, че лицето на Али пламна. Самата Зейнеб обаче без ни най-малко смущение, а напротив, с неприкрита гордост заяви:
– Али ги донесе, инспекторе!
Ето на това му се вика изненада! Нашият грубоватичък Али, дето под път и над път се препираше със Зейнеб, да й носи цветя! Смаяно го погледнах – от това моят помощник стана моравочервен, загледа се някъде настрани, само и само да отбегне погледа ми. Прииска ми се да го подкача, но беше толкова симпатичен в смущението си, че не ми даде сърце да го направя.
– Много са хубави тези цветя! – казах аз, обръщайки се към Зейнеб и приключвайки набързо темата. – Трябва да намерим подходящите за този случай специалисти – историци, учени, занимаващи се с нумизматика и изследване на монетите, експерти, които да ни изяснят нещата.
– Веднага ще се разтърся, инспекторе! – изрече Али, доволен, че темата се смени, и ентусиазирано се включи в разговора. – Да започнем със специалистите по нумизматика. Трябва да има някаква връзка между полумесеца и звездата върху тая монета и това, че са оставили трупа пред статуята на Ататюрк.
Тази подробност, върху която наблягаше помощникът ми, си беше важна. Изсечена преди столетия монета с изображението на полумесеца и звездата и Мустафа Кемал... какво ли ще да е? Да не би да е някакво политическо послание? Убиецът или убийците не ще да са обикновени престъпници, може да са някакви терористи, които искат да постигнат целите си чрез подобно убийство. Но тази вероятност не ми се струваше твърде логична. Защото досега нито една терористична група, било от левите, било от десните, не беше използвала подобен подход. Действията им обикновено бяха насочени срещу абсолютно ясни и конкретни цели. Разбира се, ако зад тях не стояха някакви разузнавателни служби, които тайно да ги направляват. Никога не бях работил в Политическия отдел, но знаех, че голяма част от терористичните организации всъщност се ръководят от тях, от разузнаванията.
– Охоо, целият отдел бил тук!
Гласът на Шефик ме накара да погледна към вратата. Приветливият началник на лабораторията за разследване на местопрестъпленията стоеше на прага на стаята и весело ни гледаше, но щом усети, че вътре витае нещо тягостно, отново стана сериозен.
– И аз се грижа за вас, инспекторе – рече той. – Самоличността на жертвата се установи.
Ето това вече си беше добра новина!
– Да не сте намерили личната му карта?
– Открихме портфейла му, инспекторе – приближи се Шефик, държейки найлонов плик в ръката си. – На стотина метра от местопрестъплението. И личната му карта беше вътре. А на пътя намерихме счупения му мобилен телефон.
– И портфейлът, и мобилният на едно и също място ли бяха? – попитах го аз, поемайки найлоновата торбичка от ръцете му.
– Така да се каже... Отстрани на главния път от Сарайбурну към „Еминьоню“4... Портфейла му и парчетата от строшения телефон открихме само на десетина метра едно от друго. Убийците трябва да са го изтървали, след като са оставили трупа и са напуснали местопрестъплението.
4 „Еминьоню“ е бил квартал на Истанбул, съседен на квартал „Фатих“, и е сърцето на града на император Константин зад очертанията на градските стени, център на изключително богат на исторически паметници район. Мостът „Галата“ пресича Златния рог, излизайки към пристанището Сиркеджи, а Босфорът се отваря към Мраморно море. Горе на върха е дворецът „Топкапъ“.През 2009 г. кварталът, вече с по-малобройно население, е присъединен към „Фатих“. – Б. пр.
Не знаех какво да кажа, но за да съм напълно сигурен, го попитах отново:
– Убийците, казваш, но как може да си сигурен, че не е бил само един?
– Жертвата е била пренесена отдругаде, инспекторе. Както и вие знаете много добре, ако мъжът беше убит там, всичко наоколо щеше да е пълна касапница. А трупът не може да е бил пренесен само от един човек. Разговаряхте ли с хората наоколо? Има ли някой да е видял нещо? – бързо попита той, сякаш присещайки се за нещо важно.
Али беше поразпитал този-онзи, така че той отговори вместо мен:
– Войниците от гарнизона отсреща, които са били наряд, нищо не са видели. Също и служителите на паркинга... Пияниците по брега – и те не знаят нищо за случилото се. Разпитахме всички, които са били в Сарайбурну по това време на нощта, но никой нищо не е видял...
– Убийците трябва да са били професионалисти – тихо, сякаш на себе си, прошепна Шефик. – И около паметника няма нищо – нито следа, нито някакво доказателство.