5 „Татавла“ е името на днешния квартал „Куртулуш“, в който по-рано са живеели предимно гърци. – Б. пр.
– Ама че хубава къща бе! Има си и градинка! Тия археолози май вземат добри пари!
Зейнеб, на няколко крачки пред него, вече беше стигнала до вратата, но се обърна и подметна:
– Или пък е попаднал на някакво голямо съкровище при разкопките!
– И затова да са го убили – че е прибрал и дяловете на приятелите си! – разбъбри се Али и не си личеше дали се шегува, или говори сериозно.
– Тогава да проучим и другите му колеги археолози – рече Зейнеб, но по закачливата усмивка на лицето й личеше, че си приказва ей тъй, само да е весело. – И да им проверим на всичките имотите и парите, цялото им имущество! – добави тя.
– Дали има, или няма съкровище, това не знам, но май ще трябва да направим както казваш – отвърнах аз.
Усмивката изчезна от лицето на Зейнеб. Али отмести поглед от червените мушката и ме загледа очаквателно. Време беше вече за по-сериозната работа.
– Да влизаме! – рекох им аз.
Точно в тоя миг телефонът ми се раззвъня. Видях, че ме търси Евгения, и се притесних леко. – Минутка, малките! – подметнах аз и се поотдалечих.
Вдигнах телефона, чак като стигнах под надвисналите цветове на дивия рожков.
– Здравей, Евгения!
– Здравей, Невзат!
– Как си?
– Добре съм, добре...
Но не беше така. Не можеше да е добре, защото тази вечер тя за пръв път щеше да влезе в моето пространство, там, където живеех, щеше да диша същия въздух, за пръв път щеше да се срещне с моите видения и болки, с моята скръб. Беше напрегната, понеже минаха години, докато я поканя в къщата си, макар самият аз да бях ходил у тях, дори без покана. Бил съм и в нейната кръчма, сред нейните приятели от гръцката общност. Но станеше ли въпрос за у нас, винаги изникваше някаква пречка тя да дойде; някаква емоционална барикада се извисяваше внезапно; изправяше се някаква стена, варосана с траура ми; далечината, примесена с болката ми, сякаш се уплътняваше. С времето Евгения посвикна с това, и не само не го споменаваше открито, но дори не ми отправи и най-малкия намек. Сигурно затова, когато най-сетне след всичко това я поканих, на лицето й се изписа по-скоро тревожност, отколкото щастие.
– Сигурен ли си, Невзат? Наистина ли си сигурен?
– Сигурен съм – казах й аз, вдигайки леко вежди. – Разбира се, че съм сигурен. Ако не бях сигурен, нямаше да те поканя.
Бях ли сигурен наистина? Всъщност не знаех, но би трябвало да съм. Докога можеше да продължава все така? Евгения беше най-близкият ми приятел, човекът, на когото вярвах най-много, беше най-важната от всички останали хора за мен, тя беше жената, която обичах... А Гюзиде и Айсун? Жена ми и дъщеря ми, които загубих? Техните мечти, стъпките им, вещите им, мирисът им, гласовете им, които все още чувах между стените на къщата ни... Признавам – все още живеех със спомена за тях. Но Гюзиде и Айсун ги нямаше вече. Колкото и да не приемах това, колкото и да не можех да се откъсна от тях – това беше реалността, тях ги нямаше вече, те не бяха между живите. Съдба ли бе това, проклятие ли, или някакъв малшанс. Както и да го наречем, онази страховита експлозия ми ги беше отнела – съпругата и дъщерята. Но животът си продължаваше. И да не иска, човек се среща с други хора, обича други. Любовта, изпитвана към другите, не би трябвало да отслабва връзката му с починалите близки. Ясно съзнавах, че трябваше сам да се убедя в това. Животът даваше предимство на живите. Образите на мъртвите, гласовете им, миризмата им, спомените за тях, стъпките им постепенно избледняваха и чезнеха. Тъжно, тежко – но изглежда, нямаше друг начин. Човек май не е много предано създание. И трябваше сам да си повярва, че не бива да забравя обичните си мъртви, че част от техните души се сливат с неговата и по този начин продължават да живеят в сърцето му. Казвам „трябваше“, понеже с времето ставаше все по-трудно да си спомним чертите на лицата им, а живите картини на битието ни с разтърсващата сила на събитията постепенно и все по-мощно ги изтриваха от паметта ни. Колкото и често да си повтарях обратното, това бе тъжната реалност, горчивата истина. И тя не след дълго ме сграбчи в хватката си. Повече не можех да й се съпротивлявам, бях стигнал до кръстопът в живота си и се бях предал. Там, на този кръстопът, ме чакаше Евгения. С нейна помощ се изправих от дъното, където бях пропаднал. Научих се отново да стоя на краката си, всъщност тя ме научи отново да вървя, носейки мъката със себе си. Ако изобщо има нормални хора, аз се опитвах да бъда един от тях. И за да изразя благодарността си към нея, направих онова, което преди много, много години трябваше да направя – поканих я у дома. След дълго колебание тя най-сетне прие, но не успя да се освободи от напрежението си. Боеше се, че всеки миг може да се отметна, да направя нещо, с което да я наскърбя. Затова и гласът й от другата страна на телефона беше толкова напрегнат, така скован. Трябваше да я успокоя, да я накарам да се отпусне.