Може би и това хубаво време изпълваше пан Кмичиц с такава веселост, защото лицето му засияваше все повече. Най-сетне той отпи малко медовина и каза на жена си:
— Оленка, я ела малко тук! Искам да ти кажа нещо.
— Само да не е нещо такова, което не обичам да чувам.
— Заклевам се в Бога, че не е! Дай си ухото!
При тия думи той я прегърна през кръста, приближи мустаците си до светлата й коса и зашепна:
— Ако бъде момче, нека да го кръстим Михал.
А тя обърна към него леко пламналото си лице и му отговори също шепнешком:
— Нали обеща, че няма да се противопоставяш да го кръстим Хераклиуш?
— Ама виждаш ли, аз заради Володиовски…
— Нима не заслужава повече почит дядо ми?
— Който е и мой благодетел… Хм! Вярно… Но второто ще бъде Михал! Дума да не става!
Сега Оленка стана и се опита да се освободи от ръцете на пан Анджей Кмичиц, но той я притисна още по-силно към себе си и започна да я целува по устата, по очите, като повтаряше:
— Ах ти, злато мое, богатство мое, най-любимата ми.
По-нататъшният им разговор беше прекъснат от един слуга, който се появи на края на пътеката, забързан към беседката.
— Какво искаш? — попита Кмичиц и пусна жена си.
— Пан Харламп пристигна и чака вкъщи — отговори слугата.
— Ето го и него самия! — извика Кмичиц, като видя мъжа, който се приближаваше към беседката. — За Бога, как са му побелели мустаците! Здравей, скъпи другарю! Здравей, стари друже!
С тези думи изскочи от беседката и се завтече към пан Харламп с разперени ръце.
Но пан Харламп най-напред се поклони ниско на Оленка, която беше виждал в миналото в кейданския двор у вилненския княз воевода, после притисна ръката й към грамадните си мустаци и едва тогава се хвърли в прегръдките на Кмичиц и захлипа върху рамото му.
— За Бога, какво ти е, ваша милост? — възкликна домакинът слисан.
— На едного Бог е дал щастие в изобилие — отговори Харламп, — а другиго е лишил. Но причините на моята тъга мога да съобщя само на ваша милост.
Тук гостът погледна към пани Александра, а тя се досети, че той не желае да говори пред нея, и каза на мъжа си:
— Ще изпратя медовина за ваши милости, а сега ще ви оставя сами…
Кмичиц отведе пан Харламп в беседката, настани го на една пейка и извика:
— Какво значи това? От помощ ли имаш нужда? Разчитай на мене като на Завиша2!
— Нищо ми няма — отговори старият войник, — от никаква помощ не се нуждая, докато мога да движа тая ръка и ето тази сабя; но нашият приятел, най-достойният рицар в Жечпосполита, се намира в тежка беда и не зная дали е още жив.
— Господи Иисусе Христе! Нещо лошо ли се случи на Володиовски?
— Да! — отговори Харламп и нови струи сълзи бликнаха от очите му. — Трябва да съобщя на ваша милост, че панна Ана Борзобогата напусна тази юдол плачевная.
— Умряла! — изпика Кмичиц и се хвана с две ръце за главата.
— Като птица, улучена от стрела.
Настана кратко мълчание; само падналите ябълки тупваха тежко ту тук, ту там о земята; само пан Харламп лъхтеше все по-шумно и едва сдържаше сълзите си, а Кмичиц закърши ръце и повтаряше, като клатеше глава:
— Мили Боже! Мили Боже! Мили Боже!
— Ти, ваша милост, не се чуди на сълзите ми — каза най-сетне Харламп, — защото ако само при вестта за случилото се dolor3 стиска непоносимо сърцето на ваша милост, какво остава за мене, който наблюдавах нейната агония и неговото страдание, надхвърлило всякаква мярка.
В беседката влезе, слуга със стъкленица на поднос и втора стъклена чаша, а след него пани Александра, която все пак не бе могла да надвие любопитството си.
Като погледна сега лицето на мъжа си и видя дълбоката мъка, изписана по него, тя попита бързо:
— Какви вести си донесъл, ваша милост? Не ме отстранявайте от вас. Аз ще ви утешавам, доколкото е възможно, или ще поплача с вас, или най-сетне ще помогна с някакъв съвет…
— И в твоята глава вече няма да се роди съвет за това нещо — отговори пан Анджей. — Но аз се страхувам да не би от скръб здравето ти нещо да пострада.
На тия думи тя отговори:
— Аз мога да издържам много неща. По-лошо е да живее човек в неизвестност…
— Ануша умряла! — каза Кмичиц.
Оленка пребледня и се отпусна тежко на пейката; Кмичиц помисли, че тя ще припадне, но скръбта взе връх над внезапната вест и тя се разплака, а двамата рицари я последваха веднага.