Те чакаха още доста дълго, а в това време вътре в стана вреше и фучеше все по-страхотно. Навремени се струваше, че сражението се наклонява ту наляво, ту надясно, ту към литовските войски, ту към страната, където се намираше пан белският воевода, също както гръмотевиците се стрелкат по небето през време на буря. Турският артилерийски огън ставаше нередовен, докато артилерията на пан Контски биеше с удвоена сила. След един час на пан украинския воевода се стори, че тежестта на битката отново се пренесе — в центъра, точно срещу неговите хусари.
В същия момент пан великият хетман долетя начело на хората си. От очите му бликаха пламъци. Той спря коня си при украинския воевода и викна:
— Сега срещу тях с Божия помощ!
— Срещу тях! — кресна украинският воевода.
А след него командата повториха ротмистрите. С един замах и при страхотен шум гората от копия се наведе към конските глави и петнайсетте хоронгви на тая конница, която беше свикнала да събаря всичко по пътя си, тръгна напред като грамаден облак.
От времето, когато в тридневната битка при Варшава литовските хусари, командвани от Полубински, разцепиха като клин цялата шведска армия и преминаха през нея, не се помнеше атака, проведена с такава сила. Отначало хоронгвите тръгнаха в тръс, но на двеста крачки от неприятеля ротмистрите изкомандваха: „В кариер!“ — а хората викнаха: „Бий! Убивай!“ — наведоха се върху седлата и конете се понесоха с най-голям устрем. Тогава тая лавина от полетели като вихър жребци, от железни мъже, наведени копия имаше в себе си нещо от силата на развилняла се стихия. И, тя вървеше като буря или като побесняла вълна, с трясък, с шум. Земята ехтеше под нейната тежест и беше очевидно, че дори никой от хусарите да не насочи копието си, дори никой да не извади сабята си, със самия си устрем и товар ще съборят, ще смачкат и стъпчат всичко пред себе си, както смерчът троши и събаря боровата гора. Така стигнаха чак до кървавото, настлано с трупове поле, на което кипеше битката. Леките хоронгви още продължаваха да се бият по крилата с турската конница, която бяха вече успели да отблъснат значително назад, но в средата все още стояха като могъща стена плътните редици на еничарите. Няколко пъти вече отделни хоронгви се бяха разбили о тях, както полетяла от морската шир вълна се разбива о скалистия бряг. Да ги сломят, да ги унищожат — това беше сега задачата на хусарите.
Двайсетина хиляди пушки еничарки изтрещяха изведнъж, „сякаш стреляше един човек“. Миг още и еничарите стъпват по-здраво на краката си; някои притварят очи при вида на страшната лавина, на някои треперят ръцете, с които държат копията, сърцата на всички бият като чук, зъбите се стисват, гърдите дишат бурно. Ония вече се доближават, чува се вече гръмливото дишане на конете — унищожение, гибел, смърт се носи!
„Аллах!… Иисусе, Мария!“ — тия два възгласа, толкова страшни, сякаш излезли не от човешки гърди, се смесват. Живата стена се люлее, огъва, пропуква; сух трясък на трошени копия заглушава за миг всички други шумове, след него се чува скърцане на желязо, звън сякаш на хиляди чукове, които удрят с всичка сила в наковалнята, удар сякаш на хиляди цепове за вършитба по гумното, отделни и групови викове, стонове, отделни гърмежи на пушки и пистолети, вой от ужас. Нападателите и нападнатите, размесени едни с други, се преплитат в непонятен хаос; настъпва сеч, сред тоя кипеж бликва топла, димяща кръв, която изпълва въздуха със сурова миризма.
Първите, вторите, третите и десетите редици на еничарите лежат съборени труп до труп, стъпкани от копита, прободени с копия, съсечени с мечове. Но белобрадият Кяхя, „лъвът Божий“, хвърля всички останали в кипежа на битката. Няма нищо, че те падат масово, като житна нива под ударите на бурята — те воюват! Обзема ги ярост, смърт диша от тях и смърт желаят. Лавината от конски гърди ги тласка, навежда, събаря и тогава те мушкат с ножове конските кореми; хиляди саби ги секат без отдих; остриета се издигат като светкавици и падат върху глави, вратове, ръце — но и те секат ездачите по краката, по коленете, вият се и хапят като отровни червеи — гинат и си отмъщават.
Кяхя, „лъвът Божий“, хвърля нови и нови редици в устата на смъртта; с викове подбужда към бой и сам се хвърля във вихъра с вдигната крива сабя. Изведнъж грамаден хусар, който унищожава всичко пред себе си, връхлита като буря срещу белобрадия старец, изправя се на стремената, за да сече по-ужасно, и със страшен замах стоварва острието на меча си върху побелялата глава. Не удържа удара нито сабята, нито кованият в Дамаск шлем — и Кяхя, разсечен почти до раменете, пада на земята, сякаш треснат от гръм.