Пан Нововейски, защото това беше той, и по-рано сееше страшни опустошения, понеже никой не можеше да се противопостави на силата му и на неговата мрачна ярост, но сега оказа най-голяма услуга в боя, като събори стареца, който едничък досега поддържаше ожесточената борба. Щом видяха смъртта на предводителя си, еничарите викнаха със страшен глас и двайсетина от тях насочиха пушките си към гърдите на младия рицар, а той се обърна към тях, подобен на мрачна нощ. И докато другите рицари успеят да нападнат еничарите, изтрещяха гърмежи, след които пан Нововейски дръпна коня и се наклони над седлото. Двама рицари го хванаха за ръцете, но усмивка, доста отдавна небивал гост, разведри мрачното му лице и веднага зениците се обърнаха назад, а побелялата уста започна да шепне някакви думи, които не можеха да се чуят всред врявата на боя. В това време последните еничарски редици се разклатиха.
Храбрият Янъш паша искаше да възобнови битката, но вече безумен страх беше обзел хората и усилията му не помогнаха; редиците се смесиха и объркаха, а тласкани, бити, тъпкани, сечени, те не можеха да подхванат боя. Най-сетне се скъсаха, както се скъсва прекалено обтегната верига — и хората като отделни брънки се пръснаха на всички страни, надаваха вой, крещяха, хвърляха оръжието и прикриваха главите си с ръце. Конницата летеше подир тях, а те не намираха достатъчно пространство за свободно бягство, та навремени се сблъскваха в плътна маса, зад която се носеха ездачи, и се къпеха в кръв. Страшният лъконосец пан Мушалски така удари със сабя по врата храбрия Янъш паша, та чак мозък бликна от пресечените прешлени и изцапа коприната и сребърните люспи на ризницата.
Еничарите, разбитият от полската пехота джамак и част от разпръснатата още в самото начало на битката конница, с една дума, цялата турска маса сега бягаше към срещуположната страна на стана, където над дълбока пропаст стърчеше стръмна, висока няколко десетки стъпки скала. „Там страхът гонеше обезумелите.“ Мнозина се хвърляха в пропастта „не за да избягнат смъртта, но за да не загинат от ръката на поляците“. Пан Биджински, коронен стражник, препречи пътя на тая отчаяна маса, но човешкият порой го повлече заедно с хората му и го събори на дъното на пропастта, която след кратко време се напълни почти догоре с купища убити, ранени и задушени.
От дъното долитаха ужасни стонове, телата трепереха в конвулсии, ритаха се едни други с крака или се дращеха с нокти в спазмите на агонията. До вечерта се чуваха тия стонове и до вечерта мърдаше масата от тела, но все по-бавно, все по-незабележимо, докато стихна при първия здрач.
Страшни бяха последиците от удара на хусарите. Осем хиляди еничари, съсечени с мечове, лежаха край рова, обградил шатрите на Хюсеин паша, без да се смятат ония, които загинаха при бягството или на дъното на пропастта. Полската конница беше в шатрите, пан Собески тържествуваше. Тръбите вече разгласяваха с хрипливи звуци победата, когато изведнъж най-неочаквано битката закипя отново.
След поражението на еничарите великият турски хетман Хюсеин паша беше побягнал с конната си гвардия и остатъците от конницата през портата, която водеше за Яш, но когато там го пресрещнаха хоронгвите на полевия хетман Димитър Вишньовецки и започнаха да секат безмилостно, той се върна назад в стана, за да търси друг изход, също както обграденият в дебрите дивеч търси през коя пролука би могъл да се измъкне. А се върна с такъв устрем, че мигновено разби леката сейменска хоронгва, обърка пехотата, заета отчасти с грабеж на стана, и достигна „на половин изстрел с пистолет“ от самия пан хетман.
„Вече в самия стан ние бяхме близо до поражение — писа по-късно пан Собески, — което, ако не стана, се дължи на извънредната решителност на хусарите.“ Наистина нападението на турците беше страшно, защото се извършваше под влияние на крайно отчаяние — и още по-страшно, че беше напълно неочаквано. Но хусарите, още неизстинали от бойния жар, веднага се насочиха към тях с най-голяма скорост. Първа удари хоронгвата на Прушиновски и тя спря нападателите; след нея връхлетя Скшетуски със своите, после конницата, пехотата, слугите в стана — цялата войска, кой както стоеше, където беше, всички се хвърлиха с най-голяма ожесточеност срещу неприятеля и се завърза сражение, което беше малко безредно, но по яростта си не отстъпваше на атаката на хусарите срещу еничарите.
След свършването на боя рицарите с удивление говореха за храбростта на турците, които, обкръжени от всички страни, когато пристигнаха Вишньовецки и литовските хетмани, се бяха бранили толкова самозабравено, че макар хетманът да разреши да ги ловят живи в плен, успяха да хванат само шепа пленници. Когато най-сетне след половинчасова борба тежките хоронгви ги разбиха, отделни групи, а след това отделни конници воюваха още до последния си дъх, като призоваваха аллаха. В този бой бяха извършени много блестящи подвизи, за които споменът между хората не е заглъхнал. Там литовският полеви хетман със собствената си ръка съсече един грамаден паша; а той преди това бе нападнал пан Рудомина, пан Кимбар и пан Рдултовски, но хетманът се изпречи пред него и с един замах му отсече главата. Пак там пан Собески благоволи да съсече пред очите на цялата войска един спахия, който стреля срещу него с пистолет; там пан Биджински, коронен стражник, след като се измъкна по чудо от пропастта, макар и пребит, и ранен, веднага се хвърли във вихъра на боя и се би, докато не припадна от изтощение. После той боледува дълго, но след няколко месеца, възстановил здравето си, продължи да участва във войната, която му донесе голяма слава.