— Оленка — каза най-после Кмичиц в желанието си да насочи на другаде мислите на жена си — ти не вярваш ли, че тя е в рая?
— Не за душата й плача, но за нея и за осиротяването на пан Михал. А колкото за нейното влизане в царството небесно бих искала така да съм уверена в своето спасение, както съм сигурна в нейното. Нямаше по-добра девойка от нея, по-добро, по-честно сърце! Ой, моя Анулко, скъпа моя Анулко!…
— Видях смъртта й — каза Харламп, — всекиму Господ да даде такава благословена кончина.
Тук настана мълчание и чак когато скръбта им се поотече заедно със сълзите, Кмичиц се обади:
— Разправяй, ваша милост, как се случи всичко това, а на най-жалните места попийвай от медовината.
— Благодаря — отговори Харламп. — Ще пийвам от време на време, ако и ваша милост пийва с мене, защото болката хваща не само сърцето, но и гърлото като вълк, а когато хване, може да те задуши без никаква възможност да се спасиш. Работата беше така. Пътувах от Ченстохова за родния си край, за да заседна на имота, който съм взел под аренда, и да вкуся спокойствие на стари години. Стига ми вече войни, започнах да воювам още като юноша, а сега мустаците ми са вече побелели. Само ако съвсем не мога да удържа на едно място, тогава пак ще тръгна под нечие знаме; но тия военни съюзи, създавани за зло на отечеството и за радост на неприятелите, и тия вътрешни размирици напълно ме отвратиха от Белона4… Мили Боже! Пеликанът храни с кръв децата си, то е вярно! Но това отечество и кръв вече няма в гърдите си. Швидерски5 беше голям воин… Нека го съди Бог!
— Ануля, моя мила! — прекъсна го с плач Оленка. — Ами че ако не беше ти, какво щеше да стане с мене и с всички нас?… Ти ми беше убежище и защита! Ануля скъпа!
Като чу това, Харламп ревна отново, но за малко, защото Кмичиц го прекъсна с въпрос:
— А ти къде срещна Володиовски, ваша милост?
— Володиовски срещнах също в Ченстохова, където двамата решили да спрат на почивка, защото пътьом се бяха отбили там на поклонение. Той веднага ми каза, че отива с годеницата си от вашия край за Краков, при княгиня Гризелда Вишньовецка, без чието позволение и благословия девойката не искала по никакъв начин да се венчае. Тогава тя беше още здрава, а той весел като птица. „Ето — казваше — Бог ме награди за моя труд!“ — и Володиовски (утеши го, Боже) доста ми се надуваше и се закачаше с мене, защото, знаете ли, ваши милости, навремето си ние се карахме за тази девойка и искахме да се бием. Къде ли е сега тя, горката?
Тук пан Харламп отново ревна, но за малко, тъй като Кмичиц пак го прекъсна:
— Та, казваш ваша милост, че тя била здрава? Откъде й дойде така внезапно това?
— Че беше внезапно, беше. Тук живееше у пани Марчинова Замойска, която тогава беше в Ченстохова заедно с мъжа си. Володиовски прекарваше целия ден у нея, като се пооплакваше от бавенето и казваше, че едва ли и след една година ще стигнат в Краков, понеже всички ги спират по пътя. И нищо чудно! Всеки иска да окаже гостоприемство на такъв воин като пан Володиовски, а хване ли го веднъж някой, държи го здраво. Мене също ме водеше при панна Ана и заплашваше със смях, че ще ме съсече, ако направя да го разлюби… Но тя не виждаше нищо освен него. И на мене понякога ми ставаше мъчно, че човек на старини е като гвоздей в стената, но кой ти гледа! Не щеш ли, една нощ Володиовски се втурва при мене страшно смутен. „За Бога! Не знаеш ли някъде тук някакъв лекар?“ — „Какво се е случило?“ — „Тя се разболя, тя умира!“ Питам го кога е заболяла, а той казва, че току-що му съобщили от пани Замойска. А то нощ! Къде да търсиш лекар, когато там само манастирът е оцелял, а в града пепелищата са повече от хората. Най-сетне намерих един фелдшер, но и той не искаше да дойде! Трябваше с бойната секирка да го подкарам до самото място. Но там вече беше по-нужен свещеник, отколкото фелдшер; намерихме един достопочтен паулин6, който успя да я свести с молитва, та можа да приеме светите тайнства и да се сбогува нежно с пан Михал. На другия ден следобед беше вече свършено! Фелдшерът казваше, че някой трябва да я е урочасал, но това е невъзможно, в Ченстохова уроките не хващат. А каквото ставаше с пан Володиовски, каквото той приказваше, вярвам, че Господ Иисус няма да му го запише, защото, когато човек е разкъсван от болка, той не знае какво говори… Та казвам ви, ваши милости, че той (тук пан Харламп снижи глас) богохулстваше до забрава!
— За Бога! Богохулстваше! — повтори тихо Кмичиц.
— От стаята, където беше покойната, той изскочи в трема, от трема на двора и се олюляваше като пиян. Там вдигна нагоре пестници и се развика със страшен глас: „Такава ли ми е наградата за моите рани, за моите усилия, за моята кръв, за моята обич към отечеството?!… Едно агне, казва, имах и него ми взе, Господи. Да повалиш въоръжен мъж, казва, който стъпва дръзко по земята, това е достойно, казва, за Божията ръка, но невинният гълъб може да бъде удушен и от котка, и от ястреб, и от усорлица… и…“