Като чуха това, двамата рицари почнаха да прегръщат пан Заглоба, а той се разчувства и от нещастието на пан Михал, и от собствените си бъдещи усилия. Затова зарони сълзи, а накрай, когато вече му дотегнаха прегръдките, рече:
— Само че вие не ми благодарете от името на Михал, не сте му по-близки от мене!
На тия думи Кмичиц отговори:
— Ние не благодарим от името на Володиовски, но ледено или направо нечовешко сърце би трябвало да има някой, за да не се трогне от тази готовност на ваша милост, който при нуждата на приятеля забравяш и трудностите, и възрастта си. Други на тая възраст мислят само за топлата печка, а ваша милост така говориш за дългия път, сякаш имаш моите години или годините на пан Скшетуски.
Пан Заглоба наистина не криеше годините си, но не обичаше да се споменава пред него за старостта като другарка на безсилието; затова макар очите му да бяха още червени, той погледна бързо Кмичиц с известно недоволство и отвърна:
— Драги пане! Когато започнах седемдесет и седмата година, беше ми някак неприятно на сърцето, че две брадви10 висят над врата ми; но когато минах осемдесетте, такъв дух се всели в мене, че чак за женитба почнах да мисля. И щяхме да видим кой пръв от нас щеше да има с какво да се похвали!
— Аз не се хваля, но не бих поскъпил похвалите си за ваша милост.
— И сигурно бих посрамил ваша милост, както посрамих пан хетман Потоцки пред лицето на краля, когато ме закачаше за възрастта. Поканих го да видим кой ще направи повече премятания. И какво излезе? Пан Ревера се преметна три пъти и слугите трябваше да го вдигат, защото не можеше да стане сам, а аз направих цял кръг, като се преметнах най-малко трийсет и пет пъти. Попитай Скшетуски, който видя това със собствените си очи.
Скшетуски знаеше, че от някое време пан Заглоба имаше обичай да се позовава на него за всичко като очевидец; затова дори окото му не мръдна, а отново почна да говори за Володиовски.
Заглоба замълча и се замисли дълбоко; накрая след вечерята настроението му се подобри и той се обърна към другарите си:
— Ще ви кажа нещо, което всеки разум не би могъл да разбере. Надявам се на Бога, че нашият Михал ще се излекува от тази рана по-лесно, отколкото ми се струваше отначало.
— Дано даде Бог, но откъде, ваша милост, ти хрумна това? — попита Кмичиц.
— Хм! Тук е необходим и бистър ум, който е даден от рождение, и голяма експериенция11, която не можете да имате на вашата възраст, и познаване на пан Михал. Всеки има различна натура. В един нещастието ще удари така, сякаш, figuraliter12 казано, камък е хвърлен в река. Водата уж тече tacite13 отгоре, а пък той лежи там на дъното и пречи на естественото течение, раздира го страшно и ще стои там и ще раздира, докато всичката вода не изтече в Стикс14! Ти, Яне, можеш да бъде причислен към тия хора; но на такива е по-зле на тоя свят, защото у тях не минава нито болката, нито споменът. А други eo modo15 ще приеме нещастието, сякаш някой го е фраснал с пестник по врата. Отначало ще му притъмнее пред очите, после ще дойде на себе си, а когато синината мине, ще забрави. О, по-добра е такава натура в тоя свят, пълен с приключения.
Рицарите слушаха съсредоточено мъдрите думи на пан Заглоба, а той, като виждаше със задоволство, че го слушат с такова внимание, продължаваше да говори:
— Аз съм опознал Михал до мозъка на костите и Бог ми е свидетел, че не искам тук да го укорявам, но ми се струва, че той е скърбял повече за женитбата, отколкото за момичето. Нищо чудно, че го е обзело страшно отчаяние, защото особено за него това нещастие е най-голямото. Вие дори не можете да си представите какво желание имаше той да се ожени. У него няма никаква алчност, никаква амбиция, никакви лични користи; не се грижеше за своето, не се тревожеше, че е загубил богатствата си, не предявяваше претенция за заплатата си; за всичко, което е извършил, за всичките си заслуги не искаше нищо друго от Бога и от Жечпосполита, а само жена. И в душата си беше пресметнал, че има право на такъв хляб; и вече ха да го сложи в устата си, но сякаш някой му духна в мустаците! На ти сега! Яж де! Какво чудно тогава, че го е обзело отчаяние? Не казвам, че не е скърбял и за девойката, но убеден съм, че повече съжалява за женитбата, макар да е готов да се закълне, че е обратното.