И така, липсата на тайнствена интрига в произведението прави несъстоятелен въпроса „какво ще стане сега“, който читателят си задава при романите на съвременниците на Текери. Независимо от това в „Панаир на суетата“ съществуват занимателност и напрежение, макар и изградени на друга основа. Въпреки описания в творбата морален упадък на обществото, от страниците му блика неизчерпаема жизненост, извор на която е образът на Беки Шарп. В него обаче се крие и един парадокс: главозамайващата й кариера става възможна благодарение на качества, които са толкова слабости, колкото и добродетели, и които разкриват симпатията на автора към нея. Това противоречи на привидната цел на Текери да я представи като носител на отрицанието му на нейния социален тип и начин на поведение. Оттук изниква и често задаваният въпрос за логиката в изграждането на този главен образ, особено при наличието на епизода с малкия й син в глава XLIV или на намека в края на романа, че тя е убила Джоз Седли. Одухотвореното присъствие на Ребека, от друга страна, е съзнателно противопоставено на явната безжизненост и пасивност на другата героиня, Амелия, в убедителността на която са се съмнявали и читатели, и критици, още от самата поява на романа. Неподкрепени от литературния материал остават и твърденията на писателя, че единственият носител на доброто в творбата е Добин. „Панаир на суетата“ поставя много въпроси и дори прегради пред читателя и тяхното елиминиране е необходимо да се вникне по-дълбоко в творческия метод на автора.
Още с първоначалното си излизане „пред кулисите“ в качеството си на режисьор на едно представление, Текери подготвя читателя за внимателно обмислено произведение, в което няма място за непредвидени случайности и нелогични обрати в развитието на действието. Но дали това важи и за героите в творбата му? Дали Добин и Амелия са се изплъзнали от неговата власт, за да заживеят своя собствен скучен живот? Приемем ли, че това е така, означава да недооценим подзаглавието „Роман без герой“. Означава също да приемем за чиста монета първоначално представената поза на автора и да пренебрегнем другата, по-съществената, която ни се разкрива от страниците на романа — тази на ироника. А всъщност именно на основата на непряко изказаната, дори на места силно завоалирана истина Текери изгражда своите взаимоотношения с читателя. За това спомага и избраният от него повествователен метод на „вездесъщия“ автор и на наличието на негов собствен коментар на действието, който налага не само присъствието му във всеки описан момент, но и личната му оценка за него. Наистина оценъчният елемент, който така силно дразни привържениците на „драматичния“ метод на повествование, е прекалено силно засегнат в „Панаир на суетата“, но той разкрива такива черти и мнения на повествователя, че прави невъзможно той да бъде изцяло идентифициран със самия Текери. Както отбелязва един критик, играта с доверието на читателя и бавното, с много заобикалки проникване до същността на описваните хора и явления понякога кара гласа на коментатора да стане съзвучен с този на „светската клюка“. И ако в „милата клета Ребека“ не е трудно да разпознаем точно противоположното мнение на автора за нея, защото епизодът, по повод на който биват употребявани тези епитети, недвусмислено го доказват, то това не важи за Амелия например, характеризирана по същия начин в най-тежките моменти от живота й. За да определим къде всъщност стои Текери и за да разшифроваме всяко негово твърдение, трябва да имаме предвид, че той си служи с иронията не само в рамките на фразата или дори на епизода, а като основа на самия строеж на произведението си на всички негови нива. С излизането си пред кулисите писателят разрушава илюзията за самостойното съществование на художествения свят, а с непрекъснатата игра с гледните точки я замества с друга — за своето собствено място в този свят.
С особена сила се отнася всичко това към образа на Амелия, изграден изключително на основата на описанието, а не на драматичното представяне. Разгледан изолирано, този образ наистина създава представата за героиня, чиято слабост е единствената и съвсем оскъдна база на изключителното пристрастие на автора към нея. Погледната обаче с оглед на взаимоотношенията й с другите персонажи, най-вече с Джордж Озбърн и сина й, нейната слабост се явява като огромен недостатък и дори нещо повече — като причина за собствените й неблагополучия. Липса на оценка на действителността и на истинската същност на хората и техните ценности, механично придържане към понятията „дълг“ и „саможертва“, превърнали се в лишени от съдържание обществени норми за поведение и вследствие на това бездействие в моменти, които изискват енергия и решителност — всички тези качества превръщат Амелия в пародия на популярната представа на викторианското общество за жената-съпруга, една антигероиня, заразена не по-малко от който и да било друг участник в Панаира на суетата от болестните му прояви. Без да споменава думата „сноб“, Текери представя Амелия като типичен пример на определението му от „Книга на снобите“: „човек, който по жалък начин се възхищава от жалки предмети“. А в безпределната си преданост към нея Добин също бива снижен от привидното си положение на единствен положителен герой в романа. Така Текери изпълнява своята предварително поставена цел — да покаже Добин като жертва на придържането си към някои безсмислени норми на света, който обитава. В този смисъл завършекът на романа ни задоволява, като формално раздава очакваната художествена справедливост — всеки получава това, което заслужава, но и щастието, дадено на „добрите“, и наказанието на „лошите“ са с много съмнителна стойност.